Става топличко. Небето се засмива. Радост обхваща всичко ♥ Елин ПЕЛИН

„Няма лъжа вече – пролетта е дошла. Ето че покрай пътищата, по върбите из ливадите, край рекичките – навсякъде се носят птичи викове и песни.“

Пролет 

Ето я пролетта. Тя не бърза. Тя иде полека, полека. Изпърво се чува едно тихо шумолене по цялата гора. Това е лекото отваряне на пъпките, радостните въздишки на растящите тревици, на едвам покаралите цветенца.

После покрай горите, дето почва да цъфти дрянът, из влажните долини, дето се показва бялото кокиче, се зачеват три весели подсвирквания, които се повтарят бързо, леко и живо. Пристигнал е първият хвъркащ певец, косът.

Става топличко. Небето се засмива. Радост обхваща всичко. Край селските къщи, весело огрени от слънцето, се чува гласът на сипката. „Сип-сип-сип  бързо повтаря тя,  сип-сип-сип.“ Наблизо му се обажда мъничкото цъфтитрънче. То сякаш говори: „Цъфти-трън, цъфти-трън, малка пита  голям ден, голям ден!“…

Край синорите, из нивята, се обажда весело и скокливо циганското славейче. Песента на тия певци е къса, писклива, но те я повтарят непрестанно цял ден, от сутрин до вечер.

Там из нивята, дето почва да се зеленее ръжта, стотина живи гласове чуруликат и разправят радостната новина: „Пролетта иде, пролетта иде!“  това са сутрешните песни на чучулигите. Колко се радват! Всяка една играе, пее и се къпе с наслада в пресния сутрешен въздух, пълен със слънце. Всяка се вдига високо към небето с благодарствена песен.

Пролетта иде! Задавеният глас на гълъбите се носи из гората.

Пролетта иде! Сливата готви своята бяла невестинска премяна.

Дойдоха лястовичките и застелаха из въздуха с радостни викове. Пръснаха се по села, по градове, по гори и полета.

Няма лъжа вече  пролетта е дошла.

Ето че покрай пътищата, по върбите из ливадите, край рекичките  навсякъде се носят птичи викове и песни. Някъде пищи кадънката, другаде чуруликат коноплянчето и синигерчето. В лещака свири певецът кос, по-натам се чува бързото бръщолевене на папуняка.

Към сините небеса се понася шум, тържествен звучен, придружен от дълбоката въздишка на гората от глухото шушлевене на веселия вятър.

В гората еква гласът на кукувицата:

 Ку-ку ку-ку!…

Тя скача от клон на клон, от дърво на дърво, прехвърка от място на място, обикаля цялата гора, никъде не намира мир и спокойствие.

 Ку-ку ку-ку!…

Кого вика тя с такъв жалостен глас? Какво е изгубила? Навярно някоя скръб й лежи на сърцето…

Всичко е свършено! Пролетта завладява вече света. И ето че през дивните майски нощи се обажда най-славният, най-даровитият от хвъркатите певци  славеят.

Кому не е замирало сърцето да го слуша?

Из: Списание „Другарче“ (Детско списание на българската общност в Сърбия), изд. „Братство“, Ниш, 2008 г.
Снимка: Елин Пелин; Институт за литература; dictionarylit-bg.eu

3059 Преглеждания