„Дядо Коледа едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост.“
(Константин Константинов (1940); Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“)
Гост
Фъртуната беснееше в зимната нощ. Кикотеше се, пищеше в комините, превиваше голите дървеса. Мрак, студ и виелица бяха натиснали света.
В тоя грозен час дядо Коледа излезе из последното село. Той бе обиколил вече земята и привършил работата си. Оставаше само една схлупена къщурка, настрана от другите. Там живееше селският говедар с челядта си. Дядо Коледа се запъти нататък през дълбокия сняг. Вихрушката грабеше шепи ледени снежинки и шибаше с тях лицето на стареца. Той едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост. Дисагите и торбата през рамо бяха олекнали.
Старецът зачуден спря пред къщицата. Всички прозорци долу в селото бяха светнали като очи. Само тук едва-едва мъждукаше, Надникна той през мътното стъкло и видя, че вътре не светеше ни газениче, нито свещ. Само едно кандилце в къта пред иконата. Ала през стените идеше весела детска глъчка. Къщицата беше съвсем сиромашка: ни плет, ни хамбар, нито дори курник. Дядо Коледа потропа направо на вратата. И докато чакаше да му отворят – изведнъж се досети.
– Чакай да видя какъв армаган ще оставя тука! – Попипа дисагите – празни. Бръкна в торбата – и тя празна. Потършува в пояса: белки нещичко там е останало… И там – нищо.
– Бре, ами сега!… – слиса се старецът. – Бива ли тая работа!… Самси дядо Коледа навръх Бъдни вечер в къщи с празни ръце да влезе!… И срамота, и грехота! Тю-тю! – затюхка се старецът и понечи да се връща.
В туй време вратичката скръцна и стопанинът се обади в тъмното:
– Кой хлопа?… Кой е този сиромах, дето в таквоз време е замръкнал на къра?
Нямаше що: старецът приближи.
– Кой си ти бе, дядо? – каза говедарят. – Я влизай по-скоро вътре, че цял си измръзнал! Къде си тръгнал в тая нощ?
Нещо хрумна изведнъж в главата на стареца. Усмихна се той на себе си и отвърна:
– Далечен съм аз, дядовото. Внучета имам в едно село тъдява. Рекох да ги пообиколя. И армагани им носех… Ама на, пусто, сбърках пътя, ограбиха ме лоши хора… Загубих се в тъмнината.
Стопанинът отупа снега от дяда Коледа и го въведе в одаята.
– Ти да си жив, дядо – и внучетата! Гледай си работата. Ти ще им си армаган… Ха сега да се стоплиш и да си починеш. Ще ни гостуваш тази нощ. Ще срещнем Коледа. Пък утре – ще гониш пъртината…
В одаята беше съвсем сиромашко – но чисто и топло. В огнището пращеше огън. На рогозката край огнището се боричкаха четири дечурлига и играеха с пуканки. Едно мършаво младо петле спеше при чекръка до вратата. Стопанката слагаше софра за вечеря.
Стопанинът нагласи софрата до огъня, посмъмра децата да не дигат врява и каза на жена си да сложи още една лъжица.
В туй време долетя с виелицата отдалеч звънът на селската камбана. Прочетоха молитва. Седнаха на трапезата всички. А на трапезата: черна пита, паница боб, малко варено житце и гаванка меродия…
Домакинът покани с ръка стареца и продума засрамен:
– То, дядо, тъй не се отговява, ама… на… Не даде господ тази година друго… Как да е, ще поминем…
Дядо Коледа пак се усмихна за нещо си под мустаците и каза:
– Ами там онова какво е? Май – петле ми се вижда?
– А бе, вярно, петле е – отвърна говедарят. – И аз помислих да го заколим, че да се облажим и ние. Празник е, се казва… Ама на, досвидя ми… Децата не го дават, с тях е цял ден, играят с него… Сутрин то ни буди… Не ми даде сърце да го заколя…
– А, не – каза дядо Коледа. – Виж, аз тъй не мога. Ако е Бъдни вечер – да е. Кървавица трябва да ври за утрешната софра. Ама хайде, не било кървавица, петле щом има – там да е – в тенджерата… Инак нищо няма да хапна. Вие, ако щете, яжте си и утре боба…
Спогледаха се мъжът и жената. Децата се смълчаха. Най-после стопанинът въздъхна и каза:
– Дай, жена, ножа!… Няма що. Гост имаме – трябва да го гостиме, както прилича… Пък и стар човек е. Тъй е научен…
Разплакаха се децата. Бащата взе петлето, излезе вън и го донесе заклано. Стопанката го очисти и го сложи да ври. Дядо Коледа гледаше и само се усмихваше. Домакините сръбнаха лъжица-две. Не върви. Пресяда им на гърлата. Жал им беше за петлето.
После прибраха софрата. Децата се натърколиха на един одър и заспаха със сълзи на бузичките. Стопанката приготви легло за стареца до огнището. Ала той пак се обади:
– Не-е, булка! Тъй не мога да спя аз! Вие ще легнете тука, а пък аз ще спя там, на вашия одър.
– Добре, добре, дядо – отвърнаха домакините, – дето на тебе е по-сгодно.
И легнаха те на земята, а дядо Коледа се нагласи на одъра.
Фъртуната свиреше вън и засипваше със сняг къщурката. Сегиз-тогиз през стената идеше звънът на камбаната. Скоро всичко заспа в говедарския дом.
Призори — изведнъж цялата челяд се стресна от сън и скочи. Някой силно пляскаше криле и извика:
– Ку-ку-ри-гу!…
Когато станаха, що да видят: кацнало на чекръка, гледаше към прозореца тяхното петле – само че наедряло и разхубавяло: със златни и алени пера, с голям гребен и махмузи. Цялата одая се беше променила: по-голяма, с лавици, с нова покъщнина. На средата сложена голяма софра с баница, петмез, ябълки и орехи. А в огнището къкреше дебела кървавица. Смаяният говедар потърка очи: сън ли е туй, или истина? Не, не беше сън. Ей и дечурлигата се развикаха. При главата на всяко беше сложен армаган: на едно – голям калпак, на другото – писани цървули, на трето – хубава свирка, а на най-малкото – златна пара на шийката. Спогледаха се отново стопаните, та ето кой бил снощният гостенин!… Негова работа е всичко това! Ами де е той, барем ръка да му целунат?… Погледнаха към одъра: празен. От стареца нямаше ни помен.
Из: „Приказки от български писатели“, Изд. „Български писател“, 1981 г.
Снимка: Константин Константинов (1940); Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“; dictionarylit-bg.eu
