„Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?“

Как да постим така, че да не е лицемерно

„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог. Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши – живеем като преди. Може би това е лицемерие? При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени. И според мен най-важната промяна, която трябва да настъпи след поста, е усещането за собственото ни несъвършенство, при това толкова ярко, че желанието да пуснем Бог в своя вътрешен свят става все по-голямо и по-силно. Струва ми се, че тъкмо този е главният положителен резултат от истинския пост, а съвсем не това човек да бъде обзет от огромна радост, еуфория и вдъхновение.

То е по-скоро усилване на тази жажда и алчба (остар. „жажда за нещо“; „алчност“ – бел. прев.) за Божията истина, чието несъответствие човек открива в своята собствена душа. Излиза, че колкото повече се укоряваме при излизането от него („пак всичко е като преди и нищо не съм научил“), всъщност толкова повече са шансовете точно този пост да стане реално стъпало по пътя на духовното ни израстване.

Какво е постът? Това е съзнателен отказ в живота от онова, което не е жизнено необходимо.

Човек може да живее без месо, нали така? Може да живее без риба, без млечни продукти, без развлечения, без безкрайно количество срещи, общуване, гости, висене в социалните мрежи, нали? Когато във времето на поста започнем съзнателно да се освобождаваме от нещата, които преди са ни били любими, не се чувстваме добре. В това състояние на дискомфорт започваме да откриваме неочаквани черти на душата ни, за които преди не сме се замисляли. Разбираме, че далеч не сме толкова търпеливи, колкото си мислим, и че има неща, които ни изкарват извън равновесие. Че има хора, които не можем да понасяме, има обстоятелства, които не сме готови да приемем.

И по време на поста като че ли съзнателно изключваме душевната анестезия, на която постоянно се подлагаме, като се стремим към приятните неща. Като я няма (а тя по естествен начин за известно време изчезва), изпадаме в голяма криза, в състояние на вътрешно разногласие между себе си и живота, който живеем. И постът съществува, за да създаде изкуствено това напрежение, при което човек или ще се срине, или обратно – ще се устреми нагоре с всичка сила. И се предполага, че ако е вярващ, той най-вероятно ще намери в себе си сили да се събере и да се оттласне нагоре.

Фарисейското спазване на поста е спазване на всичко външно с намерение да покажем пред хората колко сме благочестиви. А истинското, искреното спазване означава, че постът е нашият личен договор с Бог, който може да се вписва в руслото на църковната традиция, а може да не се вписва напълно или да се различава значително от нея, защото единствено самият човек може да определи какво конкретно в неговия личен живот приема за начин на душевно обезболяване и от какво ще му бъде най-трудно да се откаже.

За какво да се каем, ако не смятаме, че имаме каквито и да било грехове?

Нерядко наричат поста време на покаяние и може да си мислим: е, докога ще постя, колко пъти ще ходя на изповед, колко още да се покайвам? Душата ми е толкова пречистена, че няма какво повече да „изчегъртам“ от нея. Подобна позиция говори единствено за това, че този човек не е преживял след всички духовни подвизи най-важното – срещата с живия Бог. Тъй като когато се среща с Бог, той разбира колко по-добре е да бъде с Него, отколкото със самия себе си, дори да е абсолютно стерилен.

…Онзи, който си мисли, че всичко в душата му е наред, е в положението на девойка, извикала годеника си да й гостува. Сложила е масата, изпрала е перденцата, подредила е къщата. И се чувства толкова комфортно, че си мисли тайно: „Чакай, ама за какво изобщо ми е притрябвал той? Толкова си ми е хубаво всичко, че искам така да си остане завинаги!“ Но годеника го няма, къщата е празна. А като дойде – ако е нормален жених, – той може и да не обърне внимание на цялата тази подготовка, защото изобщо не е дошъл да седи на красиво подредена маса и да яде вкуснотии. Той е дошъл, за да разбере какъв е другият човек. 

Така и Господ идва при нас в душата ни. За разлика от нас на Него не му е присъща дребнавост, Той вижда много по-дълбоко от повърхността на външното ни, формално благочестие, което сме свободни да направим по-чисто, по-стерилно или пък не. Той вижда преди всичко нашите намерения. Когато Божията светлина прониква в дълбините на човешката душа, тя малко по малко ни разширява, дава голям вътрешен простор – повече, отколкото ако тази светлина я няма в душата ни.

Така че онзи, който си мисли, че е изповядал всички грехове и във всичко се е покаял, бих посъветвал да намери време да остане със самия себе си, да се опита да отправи кратка молитва, да следи мислите си – до каква степен е способен да удържи в съзнанието си тази молитва, доколко може изобщо за нищо да не мисли, а да пребивава в състояние на вътрешно предстояние пред Бога, за да може да чуе някакъв отклик, отговор от Бог.

…Преди началото на Великия пост искаме прошка един от друг, като по този начин отрязваме претенциите ни към другите хора и не даваме възможност на самите себе си да попаднем в капана на духовното самодоволство. И в процеса на самия Велик пост също се стараем всички наши подвизи в една или друга степен да се съизмерват с мярата на нашето смирение, тоест осъзнаване на нашето реално положение, и с мярата на вярата. Тогава, ако има вяра и разбиране на нашето състояние, подвизите ще бъдат от полза и ще можем чрез тях да израстваме духовно и да се приближаваме към съвършенството.

Как наистина да се променим, а не само да говорим за това?

Мисля, че главният критерий за правилния пост намираме отново в Евангелието: намажи лицето си с елей и така покажи, че постът за теб е радост. Това не е някакво самоизтезание, а скок встрани от самия себе си, за да дадем на Бог възможност да действа.

Източник (със съкращения): dveri.bg, (оригинална статия: Православие и мир)
Снимка: Протойерей Павел Великанов, ru.wikipedia.org