Спасението не винаги идва, когато се вкопчим в единствената видима възможност. Но имаме ли смелостта и мъдростта да прозрем отвъд нея? Хорхе Букай и притчата „Пусни въжето“ от книгата му „Пътят на сълзите“(ИК Хермес).
Пусни въжето
Един човек изкачвал някаква планина. Изкачването било трудно, защото на мястото, където се намирал, имало дълбок сняг. Алпинистът бил прекарал нощта в заслон, а на сутринта установил, че целият склон бил затрупан, а това много щяло да затрудни изкачването.
Той обаче не искал да се върне обратно и продължил смело да се катери нагоре по стръмнината. Изведнъж - може би защото зле преценил ситуацията или защото положението действително било трудно - докато забивал върха на пикела, за да закрепи въжето, куката се изплъзнала от ръцете му.
Планинарят загубил опора и полетял стремглаво надолу, като се удрял силно в скалите, от които се сипел сняг.
Целият му живот минал пред очите му като на лента и когато вече очаквал най-лошото, усетил как едно въже го удря по лицето. Той инстинктивно го сграбчил. Може би въжето било закрепено на някаква скала... в такъв случай може би щяло да издържи тежестта му и да спре падането.
Погледнал нагоре, но не виждал нищо от виелицата и от сипещия се върху него сняг. Всяка секунда му се струвала дълга като век, докато се носел главоломно надолу. Внезапно въжето се изопнало, но издържало тежестта му. Катерачът не можел да види нищо, но знаел, че за момента е спасен.
Валял обилен сняг, а той висял, вкопчен във въжето, премръзнал от студ, но стискал здраво парчето коноп, благодарение на което не лежал смазан на дъното на пропастта между скалите.
Опитал да се огледа наоколо, но безуспешно - нищо не се виждало. Извикал няколко пъти, но после си дал сметка, че няма кой да го чуе.
Вероятността на оцелее била нищожна. Дори да забележели отсъствието му, никой не можел да се изкачи, преди снежната виелица да спре, а дори и след като се изкачели, нямало как да знаят, че той виси някъде над пропастта.
Помислил си, че ако скоро не направи нещо, с него е свършено.
Но какво да стори?
Хрумнало му да се изкатери по въжето и да стигне до заслона, но веднага си дал сметка, че това е невъзможно.
Внезапно чул глас. Гласът идвал от него и казвал: „Пусни се“. Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъдрост или на някой зъл дух, или пък било халюцинация... чул, че гласът настоявал: „Пусни се... пусни се“.
Помислил си, че ако се пусне, това означавало мигновена смърт. Така щял да прекрати мъчението. Помислил си за изкушението да избере смъртта, за да прекрати страданието. И в отговор се вкопчил още по-здраво във въжето.
Гласът обаче настоявал: „Пусни се, недей да страдаш повече, безсмислено е да търпиш тази болка, пусни се“.
Той стиснал още по-здраво въжето, като си повтарял, че никакъв глас няма да го убеди да пусне онова, което несъмнено било спасило живота му. Борбата продължила часове, но алпинистът все така се държал здраво за въжето, което смятал за единствената си възможност за спасение.
Историята разказва, че на следващата сутрин спасителната група открила алпиниста полумъртъв, на прага на смъртта. Още няколко минути - и щял да умре от измръзване, необяснимо как все още вкопчен в своето въже... на по-малко от метър от земята.
От: „Пътят на сълзите“, Хорхе Букай, превод Марина Китипова, ИК Хермес
Изображение: pixabay.com
