За греховете човешки, пътя на изкуплението и очистването на съвестта, с разказа на видния наш творец, политик и общественик, наричан „последният български възрожденец и енциклопедист“ Стилиян Чилингиров (1881-1962).
Сълзата на покаянието
Отшелникът Иоан обсени с длан очите си и погледна по урвата надолу. Редкият планински въздух не можеше да задържи слънчевите лъчи, нито да намали силата им, затова те падаха тежко върху сипеите на урвата, забиваха се в тях и сякаш отново припламваха. Мъчно беше да се погледне надолу.
А сега там пълзеше човек, той посягаше към мурите с ръце, задържаше се за тях и свличаше с краката си камъни и пясък в пропастта. Имаше път за пещерата на отшелника, но човекът беше избрал тъкмо най-трудното, най-непроходимото място на урвата. И тъкмо това обърна вниманието на отшелника. По едно време той извика със своя глух глас на човека, за да му покаже, откъде да се отбие, но или гласът не се чу, или, въпреки предупреждението, човекът продължаваше да упорства на своето. Краката му бяха изранени, а ръцете изпободени. Той едва се задържаше, но пак продължаваше да пълзи все по-нагоре и по-нагоре.
Най-сетне достигна площадката на отшелника. Той му подаде ръка и го измъкна до себе си. Но щом човекът реши да се изправи, падна пред краката на своя спасител и загуби свяст. Когато дойде на себе си, слънцето се беше качило на върха на Бричебор.
Отшелникът повдигна човека, но той отново падна на колене и зацелува босите му крака.
- Имаше и друга пътека, ей къде извива. И отшелникът обърна главата на пришелеца не толкова, за да му покаже пътеката, колкото да освободи краката си. Пришелецът се повдигна бавно и проговори:
- Исках направо.
- Напразно се наказваш.
- Трябва. По-непрестъпен да беше склонът, пак по него щях да мина. Много съм грешен, отче. Тежки грехове гризат душата ми. Затова ида при тебе по най-стръмния сипей на планината.
Отшелникът седна и покани госта до себе си.
Гостът изви глава към залеза. Слънцето се беше смъкнало наполовина зад Бричебор и откриваше спокойната синева на планинското небе.
- Божа чистота! - каза гостът.
- Да, Божа! - съгласи се отшелникът.
- Но тя се вижда от чисто място и от чисти хора…. Не и от хора като мене. Струва ми се, че онова там, тъкмо на рова, има малко кръвчица.
- Кръвчица ли?
Иоан се взря, но не видя нищо….
- Не можеш да я видиш, защото не я носиш на съвестта си. Но аз… И гостът започна да разказва своята история. Отшелникът го слушаше и тръпнеше. Нима пътят на един човешки живот можеше да бъде посипан с толкова много лоши човешки дела?
- И пред нищо не ти трепна окото?
- Пред нищо, отче, пред нищо. Там е работата, че не трепва и сега, когато ти изповядвам всичко сторено от мене, когато искрено се разкайвам за него, когато искам лек за спасение.
- Не знам, синко, с какво да ти помогна. Не знам. Успокой се сега ти на моя одър, полегни си малко, пък аз ще си полегна тук на, да обмисля нещата, пък може през нощта да ми дойде наум какво да те посъветвам.
А нощта вече беше хвърлила своето звездно покривало над Рила и трепкаше с хиляди запалени кандилца над китните и върхове.
Сутринта отшелникът събуди госта си, който беше заспал тихия сън на праведник, и му подаде една чаша.
- Ще намериш мир на душата си и спокойствие на съвестта си, когато напълниш тази чаша.
Взема пътникът чашата и се спуска веднага към Рилската река. Потапя я и когато я изважда, вижда, че е празна. Потапя я пак. Също. И тръгва той по света да дири вода, която да напълни чашата. Не оставя ни извори, ни реки, ни морета, ни океани. Най-сетне отива на Мъртво море. Чу той, че неговата вода е най-плътна и тръгна на път. Пък в него се влива и самата река Йордан. Христос се е кръстил в нея. Наблизо, в Йерусалим, е и гробът Господен. Ще се поклони на гроба, ще изпроси прошка за греховете си и ще напълни чашата. Така и стори. Но чашата остана празна.
И сломен от мъка, човекът се запъти отново към отшелника да му върне чашата. Той беше толкова слаб и разбит, че не пое сега направо, а заобиколи по пътеката.
- Отче, дойдох да ти върна чашата. И водата на река Йордан, и водата на Мъртво море не можа да я напълни. И метаните над Божия гроб не помогнаха. Много съм грешен, отче, много. Виждам, че за мене няма ни милост, ни прошка.
В миг една странна жалост обхвана сърцето на човека, душата му се разнежи и очите му се насълзиха. Но когато понечи да подаде чашата на отшелника, една сълза капна в нея. Погледна той и не повярва на очите си, чашата беше пълна.
- Това ти трябваше, синко! - настави отшелникът и пое чашата. Сълзата на разкаянието.
* Разказът е включен в сборника „Детски цветослов”, изд. „Омофор”, 2012 (Българска християнска проза за деца и юноши от периода 1900-1944 г.)
Снимка: Стилиян Чилингиров; Държател: Институт за литература - БАН, dictionarylit-bg.eu
