автор: Нина Иванова
гост източник: Българска школа по психоанализа
Въпросът за страха при децата е възлов, в много случаи дори загадка, чието разрешаване може да хвърли светлина върху душевния им живот. Може да се говори за реален и невротичен страх. Реалният страх е реакция на някаква външна опасност и е свързан с инстинкта за самосъхранение. В повечето случаи възниква, когато човек няма власт над останалия свят, няма опит и степента на знанията му е по-малка. В други случаи, по-големите познания допринасят изпитването на страх, защото той може да се разпознае по-рано. При невротичния страх човекът е в постоянна тревога и очаква да му се случи най-лошото. Много често това състояние прераства във фобия.
Повечето родители използват различни заплахи, за да накарат децата да правят това, което искат. Например, „трябва да ме слушаш, защото ще те дам на Баба Яга, или Дядо Торбалан". Когато детето е малко, то живее с идеята, че всяка мисъл може да се реализира, хиперболизира приказните герои и приема факта, че те могат да го наранят. Най-често децата се плашат и страхуват от вълка и Баба Яга. Асоциативно, вълкът може да се свърже със страхът от бащата, а Баба Яга със страха от майката.
На различните етапи от израстването на детето се провокират определени страхове. Ако родителите не му помогнат да се справи с тях, в процеса на развитие чувството на страх не само, че не изчезва, но се задълбочава и разширява. Това става за сметка на угасване и видоизменяне на някои страхове /например, страх от непознати хора, гласове, предмети и т.н./ и появата на нови. Тази особеност в развитието на детските страхове е предизвикана от разширяването на опита и по-широкото опознаване на заобикалящата го действителност. Това показва, че съществува зависимост между интелектуалното развитие на детето и неговите страхови преживявания. Колкото повече познания има, в толкова повече ситуации то може да види някаква опасност. От натрупването на собствен опит то започва да осъзнава възможните източници на заплаха и да ги отделя от невъзможните.
За децата страхът от тъмното е напълно нормално явление, въпреки че предизвиква много тревоги както за тях, така и за родителите. В ранна възраст /от две до четири години/ те още не разбират, ч е в тъмното обкръжаващите ги предмети не стават по-големи. Именно заради това в тъмнината малкото плюшено кученце изведнъж се превръща в огромно куче, благодарение на детското въображение.
Около втората – третата година се заражда страхът от тъмнината, който може да е свързан с това, че детето не вижда нищо и във един момент може да се сблъска с някакъв предмет. Възможно е то да продуцира фантазни образи, като очертанията на определен предмет се свързват с Баба Яга, вълка, мечката и т.н. Най-често в основата на страха от тъмнината стои видоизменението на страха да не остане само. Интересен случай описва Зигмунд Фройд, който разказва: „Веднъж чух едно изплашено от тъмнината дете да се провиква от съседната стая: „Лельо, говори ми нещо, страх ме е." „Но какво може да ти помогне това? Ти не ме виждаш!", а детето: „Когато някой говори, става по-светло".
Тъмнината създава ситуация, аналогична на тази, когато детето е само в стаята. Това впечатление се съпровожда с чувство на неувереност и незащитеност, несигурност. То е продиктувано от спецификата на детската логика, според която „щом не виждам и не чувам други хора, значи те не съществуват". Оттук и молбата му да чуе познатия глас в тъмнината, който му дава увереността, че има и други хора близо до него.
Провокирането на детския страх може да бъде обусловено и от отношенията в семейството и в частност към него. Там,където конфликтите, грубостите и напрежението са се превърнали в стилна общуване, детето може да изпитва постоянно усещане за несигурност и заплаха. Често родителите считат, че то е още малко да разбере какво се случва, но всъщност създание попива конфликта на възрастните с всички си сетива и изпитва остро чувство на тревога. А тя е много близка до страха. Не особено благоприятна е и атмосферата на общуване, в която детето се е превърнало в обект на прекалени грижи. Те формулират у него впечатление, че е твърде малко и слабо същество, а заобикалящия го свят е пълен с опасности и то също така расте несигурно. Така стигаме до извода, че родителите трябва да намерят баланса, средата между тези типове поведение.
Тъмнината още може да се отъждестви с нищото, а защо не и със смъртта. Липсата на видимост около него може да доведе до заключението, че нищо не съществува. Тъмнината е свързана и със сънищата. Ако през деня детето е изпитвало неудоволствие, то вечерта, в тъмното, ще сънува това неудоволствие, което ще се яви като кошмар. Усещането от съновидението, което то приема за истинно и реално случващо се, ще засили повече страха му от тъмнината.
Родителите могат да помогнат на децата да се справят с този страх. Най-добрият начин е чрез разговор за него. Много родители се опитват да избягват темата, като смятат, че разговора може да доведе до обратен резултат и страховете да станат още по-големи. Истината е, че тъкмо той ще помогне да ги разбере и в крайна сметка да ги преодолее. В хода на разговора не трябва да се стремим изведнъж, с един замах, да разтълкуваме страховете на детето и да му подскажем как да се справи с тях. Възможно е все още да не е в състояние да обясни всичко за тях. Въпреки това, нашият стремеж да го изслушаме внимателно ще му покаже, че има подкрепата ни и страхът може да се преодолее. Тук имам предвид разговор, който да е под формата на игра, защото това е най-лесният начин да стигнем до него.
Понякога родителите не знаят какво да кажат на детето си във връзка със страховете му, често те просто се смеят над тях, а понякога въобще не искат да слушат за това, тъй като знаят, че то няма от какво да се страхува и е в безопасност. Смятат, че е редно да разбира това. Вместо да се смеем над детските страхове, е добре да му обясним, че с настъпването на тъмнината в стаята нищо не се променя, предметите са си все същите и няма никакви чудовища. Полезен вариант е да обиколим заедно с него стаята на тъмно, изследвайки предметите и назовавайки ги / например, „това е твоето легло", „това е твоята любима играчка" и т.н./, като същевременно му обясняваме, че няма от какво да се страхува. То се намира във фазата на опознаване на света,учи се да се доверява на своята представа за него и сега, повече от всякога, е важно да се съобразяваме с мнението му.
Когато у детето възникнат едни или други страхове, то изненадващо започва да разказва за тях, да задава въпроси, може да ги включи в различни игри, да моли родителите си да му разказват страшни истории, свързани например с тъмнината. Всичко това може да продължи със седмици. Често родителите започват да се притесняват, че така то демонстрира страховете си. Всъщност, именно по този начин се опитва да се бори с тях, като ги „проиграва".
Опитът с преодоляването на собствените си страхове ще научи детето да решава проблемите си, а не да бяга от тях. Възрастните могат да научат децата да ги изследват, анализират, да не се боят да се срещат с тях „лице в лице" и да развиват стратегии, които да им помогнат да се чувстват в безопасност. Под „изследване" се разбира да се събере информация от други хора, да се изучава пространството /например собствената стая и предметите, които плашат/.
Независимо дали чувството на страх е конкретизирано в животно, предмет или ситуация, много е важно да открием и отстраним първопричината, породила страховитото преживяване. Както е невъзможно провеждането на лечение, без да знаем каква е болестта, така е невъзможно и преодоляването на страха, без познаване на причините, които са го породили.
