„Тя казва повече истина от дома и училището, но крие повече грубост, наглост и цинизъм.“
♥ Убийството на Моцарт
Улицата и днес си остава най-анархистичният и може би най-влиятелният възпитател на нашите деца. Тя е информатор, който няма система, не се съобразява с възраст и пол, с чувствителност и наранимост на душевността. Тя казва повече истина от дома и училището, но крие повече грубост, наглост и цинизъм. Улицата е обичана от децата, защото там те се чувстват свободни от зоркото око на родители и учители, има къде да се укрият, има какво да ги погълне, има какво да ги впечатли. Тя задоволява детското любопитство с хиляди неща, невидени или неподозирани у дома.
Там е катастрофирал автомобил, сплескал се е и по стъклото има капчици кръв. По-надолу се разтоварват бутове от заклан добитък, студени, вдървени, огромни късове месо със сини печати. На десет крачки пък убиват жива риба в магазина. При това убийцата е жена с навити ръкави. Рибата си плува в мътната вода, нищо не подозира, но жената потапя кепчето, измъква я, удря я силно по главата и готово, увива я в хартия и я подава на хората, които чакат чинно да свърши един живот, за да поддържат своя. Още по-надолу деца се налагат с чанти по главите, започват на шега и се смеят, после настръхват, замахват все по-силно, накрая смехът се примесва със сълзи. Още по-надолу една майка дърпа детето си за ръка, то се опъва и реве с всички сили, майката е ядосана, спира се и го зашлевява, то ревва още по-силно, тя го бие и докато си почива, му говори: „Престани, ти казвам! Престани, ти казвам!“. Там пък двама вървят под ръка и се клатушкат и залитат ту пред трамвая, ту пред някой автомобил. Това са пияниците и те са забавна работа, миришат на вино, сумтят си нещо, говорят си нещо високо и неразбрано. Всеки ден застават в пет часа пред малката кръчма и чакат на опашка, за да се напият. А тези? Тези пък какво правят? Вървят прегърнати момче и момиче, спират се, сякаш нещо са забравили, мислят, мислят, гледат се и започват да се целуват, после пак си тръгват, но понеже са се хванали много здраво, едва ходят... А един старец ги гледа много лошо и си говори под мустак: „Мръсниците му с мръсници!“ Обръща се подире им, не гледа пред себе си, спъва се в тротоара, пада. Всичко го боли. Вдигат го добри хора, чистят му палтото от прахта, а той с мъка тръгва и пак си повтаря: „Мръсниците му с мръсници!“
Още по-надолу е спряла кола, покрита камионетка, въртят се около нея някакви хора, плачат. Работници носят ковчег, облепен със сребърна книга, вътре лежи слаб, слаб, жълт мъж, само носът му и обущата му стърчат нагоре.
…Такава е улицата, велико неповторимо приключение.
Нека да отида да купя хляб - предлага детето и ние сме дълбоко трогнати от отзивчивостта му - не били социални децата! То отива за хляб на сто метра от къщи и се връща след един час. Един час му струва повече от месец у дома.
Улицата предлага и първите кумири. О, те са забележителни! Те са хлапаци вън от закона, те, представете си, пушат, смукват дълбоко дима и го изкарват през носа си, могат да плюят на тънка струйка, казват, че са тренирали бокс или даже карате, те карат мотопед, те свирят на китара. Все едно, те могат нещо недостъпно и невъобразимо дори. Те обичат да властват и колкото и да е странно, децата им се подчиняват с видимо удоволствие. Въпрос на чест е да им се купят цигари, да им се услужи с някое левче, всяка жертва може да се направи заради вожда, дори да се престъпят правилата. Та той с това е привлекателен, защото престъпва правилата. Това, че децата им се подчиняват и ги отрупват с почести, е всъщност доказателство за свободолюбие, а не обратното. Кумирът съчетава всичко, което на детето е било отказвано, забранявано, той скита колкото си иска и където си иска, прибира се, когато си иска, дори понякога не се прибира. Ужас! Говори каквото си иска и казва думи, които са строго забранени. Той има пренебрежително отношение към училището, даже се заканва, че ще смени паспорта на учителя по математика. Кумири си създават само потисканите. Детето му се подчинява, защото иска да спечели неговото благоразположение, макар и малко, макар и жалко да се приобщи към него.
Улицата и уличните кумири са обикновено първите сексуални информатори и инструктори.
- Ти не знаеш какво прави той бе! – „Той“ е кумирът.
- Какво прави?
- Абе той ходи с момичета, ама истински.
- Как истински бе?
- Той направо, нали разбираш, направо ги...
- Какво ги прави бе! - отчаяно пита детето.
- Ти като че ли не знаеш.
- Абе знам аз, ама все пак какво им прави?
- Какво прави баща ти с майка ти?
Аз знам, че баща ми прави нещо с майка ми, но то е тайнствено и неясно и за да избегна подигравателния присмех, казвам: - „Аха. Сетих се.“
И все пак ме съветват да се направя на заспал някоя нощ и да чакам, и това очакване има криминален характер, сякаш в глъбините на нощта баща ми и майка ми вършат скрито от мен и света някакво ужасяващо престъпление. Но най-често осведомяването става съвсем направо, конкретно, грубо, поднесено с подхилкване и грозни порнографски снимки, скришом, оглеждайки се, ослушвайки се, сякаш се участва в таен заговор срещу природата. Осветлен от улицата, половият акт завинаги се свързва с насилието, така изглежда той на снимките, така звучат обясненията. Представата е извратена, красотата е прогонена и това става веднъж завинаги, веднъж завинаги аз ще говоря и ще мисля за тези неща с притеснение, полугузно, полуухилено. Когато един ден най-сетне баща ми се накани да ме посвети, аз ще доловя същата гузност, същите недомлъвки. За да бъде добър възпитател, той няма да се подсмихва, но когато споменава думите сперматозоид и яйцеклетка и детеродните органи, ще се почувства, че те мъничко се задържат в устата му, докато се изхлъзнат и звучат по-необикновено от думите храна и вода. Той плахо ще се надява, че аз вече знам всичко и ще си спестим мъчителните обяснения, в най-добрия случай ще завърши, че всичко трябва да бъде красиво. А аз няма да разбера и да повярвам, къде е тази красота, защо е скрита на тъмно, ако е наистина красива, защо за нея не се говори като за Мона Лиза, защо не се описва в книгите, които искат да четем през ваканцията, защо остава след многоточието.
…Улицата има свой език, той впечатлява и се попива от децата, те го изучават по-старателно и по-непринудено, от който и да е чужд език и за изненада на родителите напредъкът е особено бърз. Някога го наричаха тарикатски, мисля, че днес той няма определено название, той е просто жаргон, който обединява хлапетата и ги кара да се чувстват по-самостоятелни. Но защо в този жаргон се преназовават точно тези понятия, които трябва да бъдат скъпи на децата! Мама и татко са подложени на постоянно променящи се наименования - те бяха морука и моручката, станаха старите, вехтите, дъртите, училището се нарича снизходително даскал или даскалото, милиционерите - мицове, мильовци, куки, ченгета. Всичко, което символизира някаква власт над детето, получава, сполучливо или не, присмешливо наименование. А виж, глаголът, който изразява съвокуплението, търпи най-много промени: от универсалния заместител „таковам“ през шибането, тъпченето, клатенето към връткането, боцкането, чукането и пак всички тези думи са свързани с насилието, още едно свидетелство за превратната и извратена представа, която се създава у младите за сексуалните отношения.
В ранна възраст децата употребяват така наречените мръсни думи, без да схващат смисъла им само защото откриват, че те правят потресаващо впечатление на възрастните.
- Татко - казва едно тригодишно момченце, - ако някой ти каже нещо, ти му кажи, я стига бе, педераст!
Бащата изнемогва от изненада, но съобразително си замълчава. Детето си заиграва и започва да се катери по масата, таткото започва да го увещава да слезе. Веднъж, втори път, трети път, докато детето се възмущава, обръща се и спокойно казва:
- Я стига бе, педераст!
За щастие, бащата не е подскочил от негодувание, не е заявил, че на баща такива работи не се говорят (а на кого всъщност трябва да се говорят!), и детето скоро престанало да употребява определението.
Нашите представи за обидно и мръсно са толкова объркани, че и литературата е безпомощна да се справи с изискванията за благоприличие. Реалистичното възпроизвеждане на речта на маса герои от всякакви народности се смята недопустимо. Наистина, тя не бива да бъде копие на действителността, но по този начин се лишава от привлекателната възможност да даде живот на мнозина достойни за описване типове, които в живота говорят само непристойности. Писателите се опитват да използват заместители, но всичко това винаги е за сметка на героя, който губи и яркост и находчивост.
Със съкращения от: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. „Отечество“, 1986 г.
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
