Един текст от Ян Мьовес, публикуван в списание Оуа и въодушевен от дългогодишната работа и изследвания на немския психолог Арно Грюн.

Истината може много да боли, но познавайки я, можем да преживеем болката и да продължим напред.
Това, което повечето наричат Възпитание, аз наричам злоупотреба с децата. Основата на насилието и на разрухата се съдържа в отношението ни към собствените ни деца. Отхвърлянето на живота и жизнеността на децата може да се проследи през над 6000 години развитие на „цивилизацията“. Това се корени в загубата на пряката връзка и разбирателството между майката и детето. До раждането детето е едно с майката. Процесът на раждане е болезнен както са майката, така и за детето. Всяко маймунче, веднага след раждането си, търси погледа на майка си, за да се види отново в нея. И тогава всичко отново е наред. Майка и дете са едно. Това е първият и най-важен поглед в живота. Или както Грюн го нарича - „даващ живот“. След този поглед никоя майка-маймуна не оставя повече детето си само. Те продължават да са едно, докато детето не почувства, че е пораснало и не тръгне да изследва света самостоятелно.
А какво правим ние? Често в болниците детето въобще не се дава веднага на родителите. С дни лежи някъде отделено. После често отделяме децата си в отделни стаи, не ги кърмим или ги даваме на някого да се грижи за тях. А замисляме ли се какво се случва с децата?
Светът за тях се срутва, когато видят, че остават неразбрани или не биват вземани на сериозно. И тъй като са зависими от възпитателите си физически, то какво им остава освен да се борят за вниманието им и грижите им. Липсата на Любов означава страх и страхът да спрат да бъдат обгрижвани е огромен. Нима това не е страхът от смъртта? И когато този страх достигне върховата си точка, то детето е принудено да се подчини на волята на родителите си. То се съсредоточава върху това да познае и следва изискванията им и забравя себе си. Съответно започва да се отъждествява напълно с нападателя си, този, който застрашава съществуването му. Това се случва на възраст между четири и десет месеца. Може би с това може да се свърже и все още необяснената внезапна бебешка смърт? Но какво се случва точно? Една част от Душата на детето се отделя от него. А именно тази, която е свързана със собственото му развитие и потребности. И точно тази част от детето престава да се развива и остава неразвита дори и у възрастните.

Както казва Едуард Юнг: Всички се раждаме като оригинали, за да умрем като копия”.

И какво излиза? Любовта и Живота, Природата и Околната Среда не са всъщност застрашени от алчността за още на икономическата ни система, а от човешката злоба и разрушителни сили. Този, който като малко бебе е бил насилствено отделен от себе си и е научен на мрази самия себе си, мрази и всичко наоколо. Ето защо светът, в който живеем не е толкова добър … и войните, и разрушението, и омразата се обясняват бързо и лесно.
И тук се появява и нещо друго. Колкото по-стриктно е било „възпитанието“, да го наречем дресура, толкова по-голяма е необходимостта за детето и за възрастния после от ясни структури, от следването на един ръководител. И което е по-лошото, Душата не търси един силен ръководител, а един слаб такъв, който обаче изглежда силен, такъв, каквито са били родителите. Така губим съзнанието за Истината и изпадаме в зависим от подсъзнанието си живот, подвластен на слаби ръководители.

Затова явно не трябва да ни учудват изказванията на индианците: Лицата на белите са изкривени от усилието да изглеждат честни”.

А всъщност ние не сме ние, а едно копие на някого другиго, на тези, които са ни дресирали … и следваме всеки лидер или политик, който осъществява връзка с подсъзнанието ни. И ние го идеализираме, както някога сме идеализирали насилниците си в лицето на родителите си. Всъщност не ни привлича въпросният лидер, а това, че той не ни уважава. Търсим хората, които не ни уважават, защото с това сме свикнали. А тези, които ни оценяват – на тях не се доверяваме, защото самите ние се чувстваме непотребни и без стойност.
Така демокрацията е обречена. Подвластността ни на подсъзнанието е инфантилно състояние, което се дължи на липсата на развитие в частите от Душата ни, които са отделени от нас. А демокрацията се нуждае от пораснали хора, които се уважават и се отнасят отговорно със себе си. Нуждае се и от политици, при които разумът и сърцето са едно. Но на телевизорите и във власта са други – тези, които бягат от собствената си болка и празнота и се крият зад привидната си сила.
Психопатите и бюрократите допълнително закрепват създадената система, тоест разединението на Душите ни. А техниката се намира в техните ръце, което прави заплахата от самоунищожението ни повече от реална. Тези думи описват състоянието на планетата по-добре от всичко друго. Въртим се в дяволски кръг. Изворът на насилието е в това, което самите ние сме преживели.
Решението е всъщност просто. Трябва да дадем условия за растеж да децата си, в които те не се превръщат в жертви и копия. Толкова по-лесно и евтино би било да вложим усилията си и средствата си в укрепването на живота, отколкото да финансираме войни. Всъщност, ние нямаме друг път освен живота.
Важно е да оставим на децата си възможността сами да намерят пътя си, а не да ги насочваме по отъпканите пътеки. И да, трябва да разчистваме трудностите по пътя им. Затова сме им родители – за да им помагаме по техния път, докато стъпят здраво на краката си. Дори не е необходимо целенасочено да подтикваме децата си да вървят по пътя. Те и сами точно това искат. Това е същността им, а мисията им е да развият целия си потенциал. Децата знаят по-добре какво е важно и правилно във всеки един миг и затова трябва да се вслушваме в тях и да ги следваме. Всяко дете, израснало свободно е най-великият успех и победа за всички и най-голямото щастие за обкръжението си. Децата могат дори да върнат и нашия живот. Те са там, те са пълноценни същества и знаят как да направят и нас такива. Дошло е време децата да „възпитават“ родителите си и да възвърнат цялостта на Душата им. Всичко това, което не ограбим от децата си, ще получим двойно.
Трудно е да преодолеем собствения си тормоз, да признаем липсите в отношението на родителите ни към нас. Това изисква да преживеем отново всичката си болка и рани. Но това е единственият път към истинската Свобода.

Конфуций казва: Който изстрада страданието си, ще се освободи от него.”

Прав е. Така както и Грюн е прав. А преодоляването на омразата е облекчение, което ни дава свободата да погледнем към собствения си живот и същност. Така дори откриваме и мъката на родителите ни и можем да им простим и дори да помогнем и на тях. И чак тогава всичко е наред. Когато човек е пораснал и може да поема отговорност за себе си и за другите. А това е нашата житейска задача или?
А ето какво ни разказва Арно Грюн за децата на индианците - те не са тяхна принадлежност, при тях детето не принадлежи на родителите, а на всички, на Земята, на Света. И затова всеки един индианец обича всички деца, а не само собствените си. А ние обичаме само нашите, защото само те са наша собственост.
Е, щом децата се принизяват до собственост, то пита се Анке Каспар-Юргенс, то на кого са те всъщност собственост? На родителите си или на държавата?
Но да продължим с Арно Грюн – И щом децата са наша собственост, то ние ги дресираме, оформяме по наш вкус. И тогава се случва нещо – детето губи връзката със себе си.
Не стига това, ами подлагаме децата си на всичките държавни насилия като лекарски прегледи и задължителни имунизации. А в тези процеси не се ли превръща връзката ни със собствените ни деца в задължение, пита се отново Анке Каспар-Юргенс? А това е само началото … после идва училището, оценките, изпитите … и така цял живот.
А ето какво е забелязал и Вили Маурър - първият контакт със собственото дете, с неговата кожа, може да предизвика в майката и в бащата не само радост, но и безкрайна болка. Това се случва тогава, когато те самите като бебета не са били дадени веднага след раждането на родителите си, а отделени. Травмата от собственото раждане се възвръща с пълна сила. Но това е и шанс. Шанс да излекуваме собственото си „вътрешно бебе“. А това помага да не се направят същите грешки.
Точно това са изживели Вили и жена му – и двамата са били отделени от родителите си веднага след раждането. В мига, когато са получили собствената си рожба, веднага след раждането й, в ръцете си, те са започнали да плачат и са плакали цяла седмица. Толкова е трябвало явно, за да излекуват самите себе си. И така се ражда не един човек, а цели трима са се родили за живот.
Научните проучвания показват колко лесно се предава травмата от отделянето от родителите. Не само при хората, но и при животните. Агънце, отделено, макар и за малко, от майка си, се отнася зле със собственото си бебе. И това продължава да се предава нататък … Но ние вече знаем как да преборим порочния кръг.

Източник ~ www.openom.eu/bg
Картини ~ Pino Daeni (Dangelico)