„Да умреш означава никога повече да не бъдеш с приятелите си.“ ~ Габриел Гарсия Маркес
Много скоро след раждането си, започваме да се учим да формираме приятелства: първият път, когато установим по-продължителен зрителен контакт с някой, отговорим на усмивката с усмивка, когато започнем да разпознаваме лице или глас. По времето, когато сме достатъчно възрастни, за да разберем значението на думата „приятел“, вече знаем, колко ценно нещо е връзката с друг човек и колко приятни емоции носи.
(The Children of Martial Caillebotte, 1895)
Истинското приятелство изисква изключване на останалите.
Печелим първите си истински приятели, когато се научим да отделям една част от хората от всички останали. Децата прекарват първото десетилетие от живота си, за да разберат какво е нужно за поддържането на истинско приятелство, и правейки го, научават какво означава да „изключат“ останалите хора.
Човек, който не умее да прави емоционална разлика между близките си и останалите хора, е неспособен на истинска интимност с когото и да било.
Това е процес, който започва още преди да се научат да говорят. През първите няколко години от живота си, децата се занимават с това, което психолозите наричат „самотна“ игра: обикновено на тази възраст децата дори да са заедно и да се ползват от компанията си, те не умеят да си взаимодействат. Някъде между 3 и 5 годишна възраст това се трансформира в „паралелна“ игра, когато започват да извършват едни и същи дейности успоредно едно на друго; те все още не си играят заедно, но са все по-близо. От там вече, те се придвижват към „асоциативната“ игра, която включва по-голямо взаимодействие, като разговори и споделяне на играчките. Едва тогава преминават към „кооперативната“ игра, когато започват да координират измислените си роли и да работят заедно за постигане на обща цел.
Тъй като нивото на взаимодействие расте, те стават по-внимателни, за да запазят нещата на ниво, на което са способни да се справят – което понякога означава да изключват от играта някои от връстниците си.
(Boys Playing on the Shore, 1884, Albert Edelfelt)
„Две деца в предучилищна възраст, които играят заедно могат често да отхвърлят трето дете, което прави опити да се присъедини, но не защото са лоши и невъзпитани, а защото играят на ръба на своите познавателни ограничения за координиране на тяхната игра“, казва психологът Айлийн Кенеди Мур. Или с други думи, те не са способни да поддържат баланса на играта, ако включат в нея и трети човек. Ако направят опит да превърнат един добре функциониращ дует в трио, ще се получи информационно претоварване. Когато децата пораснат и мозъците им могат да се справят с повече хора наведнъж, игровите им ситуации могат да станат по-сложни и едва тогава да включат повече хора. Поне за известно време.
Когато децата се учат да играят заедно, те придобиват и особено важното знание: че другите хора са всъщност „други“ хора, с техните собствени мнения и собствени умове. Не отнема много време на децата да научат това – дори 12 месечно бебе чувства, че предпочита компанията на едни възрастни пред други и на едни бебета пред други. Но способността да се мисли за връзките като за вазимоотношенията и да се сортират хората в постоянната категория на приятели, а останалите на не-приятели, е нещо, което отнема години, за да се развие.
Психологът Робърт Селман разделя това в пет различни фази:
В първата, някъде между 3 и 6 годишна възраст (нарцистичната фаза), децата са повече или по-малко обсебени от самите себе си и самовглъбени – те са в състояние да харесат другите, да играят с другите, но са склонни да виждат другите деца под формата на разширения на самите себе си. „Те силно се разстройват, когато приятелчето им е на различно мнение. Това е вид удар върху съзнанието им.“, казва Мур. „Приятелите в тази фаза са само временни другарчета за игра... нещо като „обичам този, с който съм в момента“. Това са моментите, когато някое ново другарче за игра може да бъде отхвърлено, но това е само временно, без никакви дълготрайни социални последици.
(Mädchen mit Hampelmann (Marie Anker), 1875, Albert Anker)
Вторият етап Мур описва като фазата: „Каква е ползата за мен?“ Децата са по-наясно за независимостта на своите приятели и започват да договарят отношенията си: „Аз ще съм ти приятел, ако направиш това и това...“ Повече от всичко друго, приятел става човек, „който ще направи хубави неща за тях.“ Тогава обаче, започват да придобиват по-сложно разбиране за социалните правила, появява се интензивното емоционално свързване, когато и започват да ревнуват приятелите си от другите си връстници.
Последната фаза, която повечето деца достигат най-рано на 12 години, е зрялото приятелство: „Започват да поставят по-висока стойност на емоционалната близост, а не на собственическото чувство“, казва Мур и „могат да приемат и оценяват различията между приятелите си и себе си.“
До края на началното училище, повечето деца имат достатъчно добре изградена концепция за приятелство и могат да претендират за членство в приятелска група. От една страна, те вече имат познавателен капацитет, за да се справят с тази група на основата на взаимодействията, за разлика от преди. По-важното е, че децата на прага на тинейджърството гравитират към групи които им осигуряват чувството за сигурност. Започват да се отдръпват от родителите си и да оформят своя идентичност, и това често е самотен процес. Този самотен процес се усеща по-малко болезнено, когато си част от група. Но Мур предупреждава: „Когато не си сигурен кой си, има опасност да се превърнеш в безлична част от стадото.“
Водещо е чувството за сигурност. Капа Гайтер, професор по социална психология в Университета Дюк обяснява: “Всички се стремим да запазим положителната гледна точка за това, което сме като личности. И групите, към които принадлежим служат за засилване на положителното ни мнение за нас самите.“
(The Four Sons of Dr. Linde, 1903, Edvard Munch)
Неприемането в групата:
Когато оформяш идентичността си като част от група, много е важно да се определи какво тази група НЕ Е. „Това реално подтиква децата да изключват връстниците си, в случай, че групата, към която принадлежат им служи за опора при оформянето на идентичността им“. След началното училище, физическата агресия обикновено се заменя с дразнене, а след това и с клюки и злословене – и двата начина служат за очертаване на границите и поставяне на неприндлежащите към групата „на мястото им“. Отхвърлянето на хората няма много общо с личността им, това е акт на самосъхранение.
Така че, според Мур, ако едно дете иска да пробие в една приятелска група, трябва да го направи по начин, по който да се разбере, че не е заплаха за характера на групата. Това се свежда до стратегията „първо наблюдавай, а после се впиши“, което означава, че трябва да се запознае с правилата на групата, към която се опитва да се присъедини, независимо дали става дума за малки деца или гимназисти. „Ако всички са силно ентусиазирани за нещо и ти трябва да проявиш подобен ентусиазъм. Това не е, за да ти бъде наложено да си като всички останали. Това означава да приемеш климата на групата“.
Вписването, с други думи, зависи от това колко добре са очертани границите: от една страна сме ние, ограничени от нашите собствени граници, а от другата страна са всички останали.
Автор: Кари Ром
Източник: nymag.com
Картини: wikipedia
