Прот. Василий ТЕРМОС за това, какво означава „Обичам детето си”
Всички казваме, че обичаме децата си. Смятаме, че е така и имаме право. Естествено, че ги обичаме. От друга страна, когато казваме това, всички приемаме и признаваме по различни начини, че допускаме грешки - дали вътре в себе, в разговор с приятели или по време на изповед. Понятно е, че това става с всички нас. Няма, както и никога няма да има родител, който да не допуска грешки. Как е възможно да се съчетаят тези две неща? Да обичам децата, но и да допускаме грешки? Може би не винаги ги обичаме еднакво. Трябва да се научим да ги обичаме по най-правилния начин.
Човек е създание, което жадува за съвършенство, но същевременно е потопен в несъвършенство. Той непрекъснато се бори с тази реалност. Христовите ученици се молели и вярвали, но въпреки това казали на Господа: „Господи, научи ни да се молим!”. Можем да постигнем нещо по-добро и да поправим сегашното положение. Ще се опитаме да видим какво означава да обичам детето си. Какво означава любовта, какъв е реалният й смисъл и кога тя е истинска.
Първо. Обичам детето си такова, каквото е, а не както бих искал да бъде. Ако обичам детето си, както бих искал да бъде, това означава, че обичам моите очаквания. Обичам това, което си представям, обичам моите фантазии. В крайна сметка, обичам себе си.
Това е неизменна черта на правилната любов във всяко едно отношение. Това важи и за съпрузите. Всички си мечтаем и си представяме човека, с който ще сключим брак още преди да се запознаем с него. Но идва момента, в който трябва да го възлюбим, както си е. Разбираме това не от самото начало, а постепенно. Разбира се, в по-голяма степен това се случва след брака. Но това е истинската любов, реалната любов, която притежава дълбочина, намира отзвук и има смисъл само, когато обичаме другия заради това, което е, а не както искаме да бъде. Това е любов, която не „витае из облаците”, а е стъпила здраво на земята.
В отношенията между родителите и децата това не се постига лесно. Защо ли? Защото всички ние, когато сме млади и още не сме се обвързали, си представяме определени неща за нашите деца. Всички сме си мечтали за това как ще изглежда бъдещото ни семейство, как ще изглеждат децата ни. Нашите деца ще бъдат най-хубавите, най-умните, най-послушните, ще си изяждат всичко, ще имат високи оценки. Така си ги представяме. Представяме си ги дори когато са още в майчината утроба. Но идва моментът, в който на бял свят идва конкретното дете, което не притежава всички неща, които сме си представяли, а само някои от тях. И добре, че не притежава всички. Горко ни, ако Бог ни даде съвършени деца, както ние сме ги представяли. Най-напред изобщо нямаше да можем да „свием” нашия егоизъм. Повече нямаше да имаме повод за смирение. Вероятно това щеше да бъде проблем и за самите деца - да отговорят точно на очакванията на родителите. Това нямаше да е добре за тях. Ражда се обаче детето, което и на външен вид не е точно, както сме очаквали, да не говорим, че може да прилича на свекъра или свекървата – това е друг въпрос - дете, което не е толкова тихо през нощта, плаче и ни събужда. Или като порасне, не е толкова кротко, когато си играе с другите деца, кара се с тях, дори понякога ги дразни. А когато тръгне на училище, няма много поводи за похвали. Така родителят започва де се наскърбява, тоест да се руши образът, който е създал за своето дете. С други думи, да се руши образът за самия него, а не за детето му. Следователно, да обичам детето ми точно както си е, а не както бих искал да бъде, е упражняване не просто в любовта, а в смирението. Упражняване, бих могли да кажем, в благодарението – да използваме църковните термини. С други думи, опитвам се да стана евхаристиен човек, да благодаря на Бога за дара – конкретното дете, което присъства в моя живот. И за да не си играя на театър с Бога, а да имам съзнание, че Му благодаря, трябва предимствата на детето ми да бъдат повече от недостатъците, както аз ги виждам. Не казвам да „хвърчим в облаците” и да мислим, че детето ни има предимства, които всъщност няма. Нямам предвид това. Имам предвид детето да ни дава повече поводи за радост, отколкото за тревога и нерви.
Понякога е трудно да намерим неща по отношение на нашите деца или съпруга, за които да благодарим на Бога. Преди време четох за един 45-годишен православен американец, който загубил съпругата си след боледуване от рак и останал с две деца, на 9 и на 7 години. Той пише: „това са моменти, в които ме боли много повече и тя ми липсва изключително много. Но добрините, които нейното присъствие внесе в моя живот вътре в мен са много повече от болката от нейното отсъствие. И благодаря на Бога за това, че тя беше част от живота ми”. Сам той преди да почине жена му, гледайки как тя гасне, пише:
Второ. Обичам детето си означава, че показвам това с думи и сърце, с присъствието си и душата си, а не чрез награди и подаръци. С други думи, угаждането във всичко на детето, когато му купувам, каквото иска и каквото не иска, не е доказателство за любов. Това не означава, да стигнем до другата крайност, когато ни свиди, децата ни молят за нещо, а ние не им купуваме. Важно е да намерим мярката. Ще я намерим по-лесно, когато не се опитваме да изкупуваме вината си чрез подаръци. Много често прекомерните подаръци прикриват вина. Защото ние не сме достатъчно близо до нашите деца, много пъти отсъстваме или, в крайна сметка, с нещо сме ги онеправдали. Друг път прекомерните подаръци прикриват нашето неразположение или нежелание да бъдем заедно в живо и реално отношение с тях.
Впрочем ни липсва не толкова време, а разположение да седнем с тях, да играем, да четем, да се смеем, да се шегуваме, да разговаряме за нещо, тоест да имам душевен контакт с тях. Опитваме се да компенсираме всичко това, като им угаждаме с разни неща. Нима това не се нарича подкупване? Душевният контакт не е някаква специална наука или изкуство. Душевен контакт може да има дори, когато изведем детето и заедно отидем до магазина и свободно си говорим с него. Първият път ще вземем едно от децата, вторият път - друго. Просто ще направим нещо заедно, за да може детето да усети, че то е от значение за нас. Когато вътре в себе си истински обичам детето си, такова, каквото е, тогава ще демонстрирам това с думи и с реално присъствие, а не с подаръци.
Трето. Обичам детето си означава, че не правя това, което детето ми може да направи. И Бог прави така. Понякога ние не можем да разберем, защо в нашия живот се случват някои трудни, неприятни, тъжни събития и донякъде се оплакваме на Бога. Това, което се вижда от хода на нещата – най-малко от хората, които са разбрали истинския им смисъл - е, че когато Бог допуска определени събития, Той иска нещо от нас. Нещо, което ние сами трябва да извършим. Той иска ние лично да извършим промяната. Бог не може да направи това автоматично за нас. Ние трябва да се потрудим. По този начин Бог показва, че ни зачита и признава, че разполагаме с повече способности и иска да се изкачим на следващото стъпало. Не ни дава храна наготово. Това прави и учителят с ученика, като не прави това, което сам ученикът може да направи. Той го поощрява, помага му, насочва го, но целта е да развие неговите собствени способности.
Това важи и за отношенията между родителя и детето. Не ние ще подготвяме уроците на детето, не ние ще го храним, след като е на възраст, когато може само да се храни, не ние ще му връзваме обувките, след като е достатъчно голямо, за да се наведе и дори само иска да направи това, като казва „Остави ме аз да си вържа обувките”. Ако иска да ни помогне в някоя работа, няма да му откажем под предлог, че няма да се справи добре. Дори да е така, след това ще поправим, каквото трябва. Много е важно детето да чувства, че ни помага, че проявява творчество, че е помогнало с нещо на майка си или баща си. Това му доставя огромна радост. Или се случва да ни помолят за нещо, а ние правим тройно или много повече от това, което е необходимо. Трябва да правим само това, за което са ни помолили. Ако искат по-голяма помощ, ще ни помолят и ще им помогнем. В противен случай, ако няма ясни граници, се получава объркване, което много пъти води до конфликти с родители и близки. Това е реалната любов към детето ни. Понякога тя може да изглежда безсърдечна. Ние, гърците, сме чувствителен народ, мислим, че любовта означава да бъдеш като кранче, което непрекъснато тече, да даваш всичко, докато някои от нещата, които даваш, може да нанесат вреда, когато детето няма нужда от тях и му пречат да порасне. Ако сте обърнали внимание, всяка смяна на даден период от нашия живот се характеризира от някаква загуба. Губим нещо, за да открием нещо друго. Детето лежи девет месеца в утробата на майка си и чувства нейната закрила, но идва момент, в който излиза от утробата. Губи тази закрила, за да се появи на бял свят. Вече е младенец и е в нашата прегръдка. Но в един момент ще загуби и нея, защото трябва да проходи. Не можем постоянно да го държим в нашите обятия. То стои вкъщи, бидейки постоянно с родителите си, но някога ще излезе от дома, за да тръгне на градина или на училище.
То трябва да загуби нещо, за открие нещо друго. Някога ще загуби детското безгрижие, за да влезе в юношеската възраст. Ще дойде часът да излезе от дома, за да следва или да създаде семейство. Всяка следваща стъпка, всяко изкачване в живота е някаква загуба, за да намериш нещо по-добро. Точно това показва, че се нуждаем от любов, която обаче помага на детето да стане зрял човек, макар понякога това да не се харесва, защото някои деца са склонни да искат неща, чрез които си остават деца. Въпросът е, че не само ние им ги даваме, а те самите понякога ги искат. Трябва да си знаем границата.
Четвърто. Обичам детето си означава, че не искам от него да прави неща, които сам не съм могъл да направя. „Понеже аз не следвах, ти трябва да влезеш в университета и за предпочитане в по-известните факултети”. Това е най-типичният пример. Но има случаи, в които някои родители са много строги, когато децата им не се справят добре, карат им се и дори понякога ги удрят. Доказано е, че това става, защото самите родители не са се справяли добре в училище и детето им напомня за тяхното лошо представяне. Те изобщо не са харесвали или по-скоро са мразели този момент от техния живот. Срамуват се от това и сега децата плащат.
Но детето е отделен човек, който започва нов живот. Не искам от детето ми да направи това, което аз не съм направил, защото осъзнавам, че то е различен човек. Признавам, че то не е моя собствена проекция. Така можем по-добре да осъзнаем това, което много пъти сте слушали, а именно, че нашите деца не са наши деца. Детето може да е поделило гените на своите родители, но оттук нататък то е нещо ново, с което Бог ни е дарил, за да го ръководим по най-добрия начин.
Пето. Обичам детето си означава, че полагам изключителни грижи за моя брак, а не обратното. Както някои родители казват гордо и очакват да ги похвалиш: „Откакто се оженихме, двамата никога не сме излизали”. И друг път съм казвал, че в средиземноморските страни хората са склонни да стават съпрузи, за да станат родители. Сякаш за кратко преминаваме през съпружеския живот, за да стигнем до реалната цел, която е да станем родители.
Това е лошо и несправедливо. Защото на брака дължим децата. Не може да пренебрегнем това, което ни е дарило с децата, което е коренът, от който имаме плода. Ако това се случи, тогава изпитваме много затруднения и самите деца плащат за това, защото след това родителите се привързват към децата, а резултатът от това, е, че не само ние страдаме от прекомерен страх, но и самите деца, към които сме се привързали. Обичаме нашите деца, когато се грижим за брачната ни връзка и по още една причина - защото им даваме пример за връзка, пример за брак, когато настъпи техният час. Когато се грижим брачната връзка, развиваме по-дълбоко любовта и прошката, отделяме време за това и показваме, че съпругата стои на първо място за нас.
Шесто. Обичам детето си означава, че се опитвам да живея Бога и да Му предам децата си. Предишни неща биха могли да важат и за родителите, които не са вярващи и са извън Църквата. Ние, които притежаваме дара на вярата и участието в Църквата, чувстваме, че трябва да предадем това, което преживяваме и на което се радваме. Но за да го предадем, трябва да го живеем. Такъв е редът. В общи линии, доказано е, че не можем да убедим някой за нещо, което ние самите не сме повярвали вътре в нас. Не можем да убедим детето ни да направи нещо, ако ние не сме го направили. Колкото повече преживяваме вярата, толкова по-малко слова са нужни за Бога.
Опитах се да представя някои от елементите на здравата и истинска любов към нашите деца. Не притежаваме всички от тях, това е ясно. Нуждаем от пътепоказатели, за да насочим нашия труд в правилна насока. Божието благословение да бъде над вас в красивия подвиг на любовта!
Откъс от книгата: "Имаме ли нужда от семейството", превод Константин Константинов
Споделено със съкращения от: dveri.bg
Снимки: Ιδιωτική Οδός, Εκδόσεις Αρμός
