„Най-важната връзка, която имаме в живота си, е връзката ни със самите нас.”
Да свалиш маската, която носиш пред другите. Да се осмелиш да бъдеш себе си, да се огледаш и да видиш, че колкото и различни да сме като хора, всички сме подвластни на емоциите и страданието. Истината е, че болката ни сближава и ни изцелява. А да си уязвим, не е толкова страшно. По-страшно е да останеш затворен в собствените си страхове. Особено ако си в онази сложна, тийнейджърска възраст.
Преди няколко месеца открих психологическия тренинг за младежи ТийнЩайн (организиран от Фондация „Същност”) и записах 17-годишния си син в това 4-дневно приключение. Бях силно впечатлена от отзивите на негови връстници, намерили в това кътче и нови приятели, и нови хоризонти, и нов път към самите себе си. Да си родител на тийнейджър понякога е голямо изпитание, в което често не ни достига нито търпение, нито разбиране, нито подход – нищо, че и ние някога сме били като тях. Колкото и скептична да бях относно резултатите, признавам, че мога да нарека този семинар за личностно развитие и себепознание „4 дни, които разтърсиха и промениха моя син”. И това е нещо, което бе забелязано от всички около него - една положителна промяна, един изстрадан катарзис, който отприщи целия задържан бент от емоции, вяра, себеосъзнатост и целеустременост.
ТийнЩайн ме срещна с Наталия Николова и Милена Ненкова, психолози с дългогодишна практика, създатели и водещи на тренинга за тийнейджъри, чието име е почерпило вдъхновение и от Айнщайн, и от Рамщайн, и от Франкенщайн. Защото подрастващите ни деца са всичко това – заплетено кълбо от емоции, промени, фантазии и блянове. Специално за WebStage, с Милена и Наталия разговаряхме за страховете на децата, за мечтите им, за копнежите на сърцето им и увереността, която всяко дете може да постигне, когато опознае себе си. Един нелек път, който трябва да извървим заедно с нашите тийнейджъри – защото промените се случват не само с тях – хубаво е да се променяме и ние, родителите.
(Милена и Наталия)
Кои са най-големите страхове на днешните тийнейджърите?
Милена: Ще споделя моята гледна точка, защото в днешните тийнейджъри разпознавам онова, което ме е тревожило и мен самата на тяхната възраст - ще мога ли да бъда част от групата; ще бъда ли приет такъв, какъвто съм; на какъв трябва да се правя, за да ме приемат; пред кого мога и пред кого не мога да съм истински? Темата с принадлежността – да бъда сам или да бъда с другите, е много актуална днес. Правя асоциация с това, как във Фейсбук принадлежим към различни групи. Но това не е принадлежност – принадлежност, това е да бъдеш видян и приет такъв, какъвто си. Другото е да се опитваш да пасваш и да се вписваш. Тогава ти трябва да се промениш, за да паснеш към съответната група. Ние на това обръщаме внимание – как можем да сме себе си и да принадлежим към групата. Понякога тия две неща си противостоят – трябва да се правят компромиси, а тийнейджърите са във възрастта, когато започват да се учат как се правят компромиси.
Наталия: Аз бих казала, че тийнейджърите нямат по-различни страхове от страховете на всеки един човек – ще ни харесат ли, ще ни обичат ли? Просто имат възможност да го разберат по-рано. Една от основните причини да се въодушевим от нашата работа бе точно тази – младежите са много по-гъвкави от нас. Когато ти си вече определен, сложил си някаква маска и използваш дадено поведение, е много по-трудно да се правят промени. Тийнейджърите са много по-гъвкави, по-бързо правят промени и всъщност ние имаме възможност тъкмо на тази възраст да им помогнем да разберат някои мънички, но важни неща за себе си.
Коя е най-провокативната тема от семинара „Към същността”?
Милена: Може би играта „Стъпка напред”. В нея младежите влизат в нетипични роли – те трябва да се поставят на мястото на човек, какъвто никога не са били – например инвалид, самотна майка или безработен, има различни варианти. Това според мен много ги шокира – как биха изживели живота си, ако са в тази роля. Трябва да си го представяти да взимат решения през призмата на този „свой” герой.
Наталия: Идеята на тази игра е да се видят предразсъдъците, които носим у себе си и колко е силно влиянието им. Свързано е и с отношението ни към определени социални групи, когато имаме връзка с определено житейско събитие – самотна майка с деца, например - как бихме се отнесли, ако и на нас ни се случи подобно нещо, какви са нагласите, които си създавамепрез тези предразсъдъци. Ученето чрез преживяване е изключително подходящ метод, защото децата са свикнали да учат през играта - по-приятно е и се помни повече. И когато играта провокира реално поведение е като в лаборатория - правиш опити, но не знаеш какво ще се получи. Започваш да работиш и тогава излиза реалното ти поведение. Тогава тийнейджърите започват да размишляват как реагират в живота и могат да ли да променят своето поведение.
Не зная дали бих нарекла темите провокативни. По-скоро някои са по-чувствителни и емоционални. И има моменти, в които се сблъскваме със силните емоции на другите участниции това е силно провокиращо.
Милена: Това са чувства, свързани със загуби, разочарования, преживяна болка. Особено, когато човек лично не е преживял подобни ситуации, това може силно да го разтърси и да породи много емоции.
Наталия: Или защото не го е изпитвал, или пък защото не си е позволявал да изрази толкова силни емоции. Когато заговорим за разочарованията, загубите в живота, взаимоотношенията с родителите ни, как се свързваме и разделяме с хората в живота ни – тогава има по-емоционални споделяния. Това са темите, които имат най-свързващ елемент – тийнейджърите наистина започват да се свързват помежду си на едно съвсем различно ниво – когато усетиш, че човека отсреща споделя толкова съкровени неща и е така уязвим, няма как да не се почувстваш близо до него. Понякога може да е и много тежко, има случаи, в които и ние самите сме разтърсени. Защото когато видиш голям човек да страда, мислиш си – той е възрастен, много е тежко това, което му се е случило, но той ще се справи. Но когато видиш страданието на едно дете и как то се справя, това е толкова провокиращо - носи много сила, но и много тъга.
Милена: Това е един от големите смисли на нашите събирания. Може би всъщност тийнейджърите нямат друго място, на което могат да споделят страховете и болките си.
Вие учите ли ги как да се справят с това?
Милена: Ето това е едно от нещата: най-напред – да можем да го кажем. Много от тях носят болките си сами. Нямат много близки приятели, или пък те не ги взимат много насериозно.
Наталия: Или пък дори да имат близки, приятелите и семейството гледат по-скоро да ги утешат. Обикновено, когато се втурваме да прегръщаме и спасяваме някого, това спира неговата емоция, не му позволява да й се отдаде, а често ние спасяваме първо себе си. Защото не можем да понесем това, че някой близък страда.
Милена: Гледаме много бързо да мине. И чуваме различни съвети – „Гледай напред“, „Какво толкова го преживяваш и се лигавиш…“ А човекът до нас изпитва много голяма болка.
Наталия: Въпросът е да има някой, който да остане с теб в тази болка. Да ти каже – да, това наистина е много тежко, трудно е. Но понякога има много силен смисъл в болката. Когато тийнейджърите са работили интензивно 4 дни и са се оголили, нямат толкова задръжки в това да споделят себе си. И това е много сензитивно. Темата за отношенията с родителите е много важна, а споделянето на болката и страданията от раздели и загуби е изключително ценен момент, за да осъзнаят какво имат всъщност.
Милена: Да оценят това, че всъщност имат доста добри и подкрепящи ги родители - но не са си давали сметка за това.
Наталия: Точно в този момент те са в бунт, в отрицание на тези хора. Тук изведнъж осъзнават колко много подкрепа са имали от родителите си, виждат тъгата, преживяна от други деца и се питат – а аз за какво толкова роптая? Тези, които са отглеждани от един родител, виждат, че има много деца като тях и не са сами.
(ТийнЩайн ~ Фондация „Същност”)
Не мислите ли, че това, което правите, е един от най-важните предмети, които трябва да се изучават в училище?
Милена: Мислили сме за това. Да, много ще е хубаво, ако в училище има предмет „взаимоотношения”, например. Защото никой не учи хората на взаимоотношения. Ние се учим цял живот на принципа – проба-грешка, проба - грешка, грешка, грешка…
Наталия: Няма да е лесно, защото за да се направи масово, трябва да се предаде този опит. По-скоро това, което мислим, е да работим за създаването на пространство – нещо като младежки център, в който да се работи с тийнейджъри и родители, в индивидуален и групов аспект. Особено за родителите, няма подобно място в София – те са оставени да се справят сами в движение, ако могат. А тийнейджърството е голяма криза в техния живот. Мислим, че бихме могли да реализираме подобен проект, ние самите сме готови за нещо по-голямо.
Има и друго, което наскоро започнахме да изследваме в светлината на желанието да разширим дейността си. Участвах в една среща, на която бяха представени нужните умения за професиите на бъдещето. Оказва се, че едно от най-важните умения, които трябва да притежават младите хора е себерефлексия и познание за себе си. За мен беше изключително важно да чуя това и да разбера, че ние тук даваме на децата не само важни психологически знания, но и умения, които ще им бъдат полезни и практически важни в живота – не само да познават себе си и взаимоотношенията си, но и в чисто в кариерен план.
Милена: Защо е важно самопознанието за професиите на бъдещето? Ако познаваме слабите и силните си страни, ако можем да се самонаблюдаваме и да извличаме от наблюденията си опит, ще можем да се адаптираме по-ефективно спрямо бързо променящата се среда на живота около нас.
Наталия: Има толкова много изследвания за това, колко важно е в тази възраст да се развиват себерефлексията, себеосъзнаването и тоя здрав разум - защото това е периода, в който младежите изграждат своята идентичност. Търсенето и намирането на отговори на въпроса „Кой съм аз?” се случват именно в тази възраст. И ако точно сега някой им даде насока, те ще придобият умения, които са важни и за лидерските им качества, за кариерните им успехи, за академичните постижения и много други сфери в живота.
Най-ценния урок, с който си тръгват оттук тийнейджърите?
Милена: Когато срещнем някого, ние много бързо го преценяваме – този е такъв, онзи е онакъв. И така много често пропускаме да опознаем човека срещу нас - защото вече сме му сложили етикет. Обаче, ако си позволим да чуем този човек, можем да видим, че историята му е много свързана с нашата. И пътят, по който е минал, чувствата и болките, които е изпитал, са нещо, което и ние сме изпитали. И виждаме, колко много си приличаме с хората – независимо от външната опаковка, разбираме, че вътрешно всички много си приличаме - стига да дадем шанс на човека срещу нас. Това е един от големите уроци, коитомладежите тук научават.
Наталия: Всеки си взима нещо различно оттук – някои си взимат приятелствата, други това, че вече могат да разкажат за себе си и да споделят емоциите си, както и преживяването да се свързват с хората. Накрая на всеки семинар, мен все нещо ме уцелва в сърцето. И сега едно момиче от семинара в Русе – много артистична, интровертна душа, сподели, че всъщност е имала възможност да разбере колко много сме започнали да губим от това, че сме загубили живата връзка с хората, колко много са ни откраднали социалните мрежи. Усещане, извиращо от нея и нейното преживяване, когато самата тя е усетила колко е хубаво да се свържеш с останалите хора. Много силни думи от едно дете, което общува и е отраснало в социалните мрежи.
Милена: Всеки ден се сблъскваме с голям скептицизъм относно днешните млади. Но тук срещаме тийнейджъри, които са талантливи, състрадателни и подкрепящи се, с много цели и мечти и това ми дава надежда в какви ръце ще бъде света скоро.
Интервю на Мария Тонева
Вижте повече на: essence-foundation.bg
Снимки: Фондация „Същност”
