Думи на православната монахиня, посветила живота си на служение в полза на най-окаяните, недъгавите и нищите в Индия, Африка, и по целия свят. Споделено от книгата „Аскетика на любовта”.
За децата
Майко, бих искала да те попитам относно детето, този нов човек.
Майка Гавриила.: Детето е тъкмо това – човек, нищо друго. Аз лично никога не съм имала усещането, че детето е дете… или че би трябвало да се отнасят към него по по-различен начин, отколкото към възрастен човек. Още от съвсем ранна възраст детето много се радва, ако го смятате за приятел. Една моя приятелка има двегодишно момиченце, което просто няма как да ме нарече „Майка Гаврилия“. За нея аз съм просто „Гаврилия“, дори когато разговаря с мене по телефона. Защото ме усеща близка. Разбрахте ли? Ето така е. Трябва да запомним и нещо друго: детето не принадлежи нито на бащата, нито на майката. То принадлежи на Бога! Някой беше казал, че детето е под закрилата на родителите си. Всъщност то не е тяхно. И по мое скромно мнение, те нямат право да карат детето да следва техния пример или да чертаят живота му, както на тях им се ще. „Детето ми, искам да станеш такъв или онакъв!“. Кой си ти, господине? Кой си ти?… От моя опит с деца от всички краища на света, от всички обществени слоеве, богати и бедни, стигнах до извода, че всички деца са еднакви; докато родителите им не издигнат определени прегради пред тях. Разбирате ли това? Веднъж се случи да изляза с детето на една много заможна дама. Както си вървяхме по една тясна улица, към нас се приближи едно бедно момче. Докато се канех да му дам нещо, детето, което придружавах, възрази: „Не, моля те, недей да даваш нищо. Нищо не му давай. Мама ми каза, че той е лошо момче и затова е просяк…“. Е, кажете ми сега, моля ви се! Когато една майка посмее да каже нещо подобно на малкото си момченце за друго човешко същество, извращава ли му душата, или не? Ако се остави на мира, детето е готово да обича другия. То не разбира нищо друго… Спомням си, че когато бях в Индия, в Поселището на прокажените, двете дечица на двойката, която го ръководи (заб.: Баба Амте и жена му), никога не бяха виждали други деца, тъй като всичките прокажени бяха възрастни. В първия учебен ден – тогава бяха шест-седемгодишни – отказваха да се приберат вкъщи! Плачеха сърцераздирателно и казваха: „Не щем да си тръгваме! Искаме да останем тука, защото другите са като нас! Не щем да се прибираме вкъщи!“. Цялата работа е, че детето усеща, че принадлежи към един различен свят – света на децата. Без значение кое или какво е детето…
Значи бащите и майките са само пазители на децата си. Следователно трябва да почитат високо настойничеството, което Бог им е поверил…
М.Г.: Да. Трябва да зачитат и личността на детето. Ражда им се момче и когато порасне, то може да пожелае да стане строител. Е? Те „не“ ли ще му кажат? Дали ще го карат насила да става адвокат?
Но какво ще причини на детето такава насилствена промяна? То ще страда… Виждате колко сме „напреднали“ в това, в наши дни. Сега, станат ли юноши, децата се бунтуват и се махат. А после…
Не само това. Младоците може да се залутат, защото едно лошо нещо води към друго. Докато се опитват да се освободят, те се сблъскват с по-лоши видове робство… като наркотици или банди.
Как да познаят Бога, ако не са научени у дома или някъде другаде?
Няма нужда да се поучават с думи, когато родителите живеят в разбирателство; когато обичат Бога; когато не казват на децата си да ходят на църква самички, докато те си стоят вкъщи… Такива деца ще ходят на църква, докато навършат дванайсет или тринайсет години, а после ще кажат на родителите си: „Вие защо не отидете? Сега и на мене не ми се ходи“… Това се случва през цялото време. Или пък бащата и майката са свадливи, избухват, имат лоши чувства. Обаче казват на детето си: „Не повишавай глас! Недей да се гневиш!“ и така нататък. Е, кажете ми сега какво е това?… Спомням си, че веднъж отидох в един колеж за обучение на учители. Докато професорът ни говореше за нежност, кротост и други такива, капакът на един прозорец издрънча няколко пъти от внезапен порив на въздуха. Той подскочи и се разкрещя силно разгневен на студента, който седеше до прозореца: „Глупако… защо не залости капака! Шумът ни подлуди!“. И това – докато изнася лекция как да сме спокойни, да не избухваме и тъй нататък. Щях ли друг път да посетя някоя лекция на същия професор? Определено не!
С други думи, най-главното е…
М.Г.: Примерът. Нищо друго! Нашият пример, тишина и любов. Ето това съм научила от опит и то се отнася както за децата, така и за възрастните – особено за възрастните.
Из: „Майка Гавриила: Аскетика на любовта“, превод: Константин Петров, изд. Омофор, С., 2015
Снимка: pravoslavie.bg
