„Тъй като родителите и децата са личности, следва, че децата не могат никога да бъдат считани като собственост на родителите си.“

Първото издание на „Метафизика на нравите“ се появява на бял свят през 1797 г., разделено в две основни части – „Учение за правото“ и „Учение за добродетелта“. Преводачът на българското издание Божидар Гумнеров споделя, че този философски труд на Кант разглежда правото така, както чистият човешки практически разум го изисква. „Тук не се излага какво е правото в конкретна страна и по конкретно време; по-скоро се разкрива последователността в изграждането на правната норма, но не исторически, а логически, като се предлага материал за обмисляне при изграждането на някакво правно предписание.“

(Immanuel Kant, 1768, by Johann Gottlieb Becker (1720-1782), Schiller-Nationalmuseum, Marbach am Neckar, Germany)

Право на семейното съдружие. Родителско право § 28.2

280

От Дълга на човека към самия себе си, т. е. към човешкия род в собствено му лице, произтича правото (ius personale) на лицата от двата пола да се придобиват реципрочно един друг чрез брака като вещи. По същия начин, и от раждането в тази общност произлиза Дългът за съхранение и обгрижване на продукта на споменатите лица, т. е., на децата. Последните  като лица  имат по този начин едно изначално и по рождение (а не наследено) право да бъдат обгрижвани от родителите си, докато станат способни сами да се грижат за себе си. Това право е по силата на закона (lege), и е непосредствено, т. е., не се изисква за него някакъв специален правен акт.

Роденото дете е личност и ние не можем да си съставим понятие за създаването чрез само някакъв физически акт на едно същество надарено със свобода. Затова, с оглед на практиката е правилна, а също и нужна, идеята да се разглежда актът на създаването на детето като такъв, с който самоволно бива поставено и доставено в света едно лице без неговото съгласие. Заради това им деяние родителите са обременени с обвързаността  доколкото е по силите им  да направят така, че това лице да е доволно от това си състояние. Така, родителите не могат да третират своето дете като някакво свое изделие (защото едно надарено със свобода същество не може да бъде такава вещ). Те и не могат да го унищожат като някаква собствена вещ, или да го изоставят на произвола на съдбата. Защото с раждането те са доставили на този свят не просто някакво същество, а един гражданин на света, когото са поставили в състояние, което не може  също и според правните понятия  да им е безразлично.

281

От този споменат в предния параграф Дълг необходимо произлиза също така и правото на родителите да ръководят и образоват детето дотогава, докато то все още не е способно да употребява както телесните си органи, така и разсъдъка си. Този Дълг включва, освен препитаването, също и грижата да възпитават детето, и то, както прагматически, та то да би могло в бъдеще само да се издържа и развива, също така и да го образоват морално; иначе родителите ще са виновни за това, че са го занемарили. Всичко това продължава до времето, когато децата излязат изпод родителската власт (emancipatio,  формално освобождаване от бащината власт) от който момент преустановява и бащиното право да заповядва. Родителите не придобиват никакво вземане към децата за възстановяване на разноските свързани с дотогавашното отглеждане и усилия; за всичко това родителите, след като са приключили отглеждането на децата си, само могат да разчитат последните да се чувстват обвързани към тях единствено водени като от някакъв добродетелен Дълг, а именно от благодарност.

282

Тъй като родителите и децата са личности, следва, че децата не могат никога да бъдат считани като собственост на родителите си. Все пак, те принадлежат към Моето и Твоето на последните (защото децата подобно на вещи са във владението на родителите си и могат да бъдат върнати, дори против волята им, в това владение, от владението на които и да са трети лица). Това право на родителите, обаче, не е обикновено вещно право, и е неотчуждаемо (ius personalissimum). То, обаче, не е и някакво обикновено лично право, а представлява едно лично право с вещен характер. Тук се набива на очи, че към разделите на вещното и на облигационното право е необходимо да се прибави и раздел със заглавие „За личното право с вещен характер”; досегашното класифициране, следователно, не е пълно. Така, ако иде реч за родителското право върху децата като част от домочадието, родителите могат не само да се позоват на задължението на децата да се върнат дома, ако са избягали от къщи, но имат и правото да им се наложат като на вещи и да ги заловят (като избягали домашни животни).

От: „Метафизика на нравите“, Имануел Кант, изд. Фараго
*Portrait by Johann Gottlieb Becker, 1768, en.wikipedia.org