„Ние сме се мъчили, за да не се мъчат децата ни“ е често употребявана и още по-често осъществявана на дело фраза.“
Изтъкнатият наш литературовед проф. Никола ГЕОРГИЕВ (1937 ~ 2019) за миналото и настоящето на българското семейство, назаем от изследователския му труд „Нова книга за българския народ“.
(„Семейство пред телевизора“, 1966, Георги Петров)
Семейството: Начин на употреба
Някъде към 60-те години станаха видими големите промени в ред области на българския социум и господствуващата идеология, между тях и семейството. Започна държавностно реставрационният обрат, познат от историята на дотогавашните революции. За семейството започна да се говори на нов, национално и държавно охранителен глас: като за опора на родовото, българското и (тъй като шило в торба не стои) като за основна клетка на обществото. На българката, до неотдавна поощрявана да къса веригите на старото, започнаха отдалеч да внушават, че няма да е зле да се посвие малко в тази клетка, да ражда повече деца и да ги възпитава по-грижливо, защото на училището явно не му върви много в тази съвсем странична за него дейност. И когато тя не даде ухо на новия призив, влязоха в ход мерки от по-друго естество. Бездетниците започнаха да бъдат наказвани с рязко увеличен данък по силата на незаконния, обиден и унизителен закон за поощряване на раждаемостта. Разрешение за аборт се получаваше - ако изобщо се получаваше - след дълги и унизителни молби, които смазваха и последните остатъци достойнство у тогавашния българин, противозачатъчните средства станаха по-трудно достъпни и по-презирани и от порнографията. Току-що казаното може да пусне в ход един моден днес мисловен механизъм - съпоставката с националсоциализма. При всичките прилики между двете ситуации нека не забравяме и съществената разлика: ако в хитлеристка Германия действията на демографската политика се носеха в аурата на расовото самоопиянение и националистическата експанзия, в нашенско нещата се вършеха в прозата на откровения държавнически прагматизъм: раждайте повече, че ни трябват хора за народното стопанство, за отбраната и за поддържане на етническото равновесие. Така, успоредно с консервативното митологизиране на семейството като родно, родово, българско и пр. на него открито и цинично бе възложена функция, за която официозната стилистика не можа да измисли нищо по-човешко от клишето „възпроизводство на населението“.
Промени се отношението и към една от сериозните модерни заплахи за семейството - развода. Промените в семейния кодекс през изтеклите десетилетия постъпателно ограничаваха либералността във възможностите човек да се разведе леко и евтино, промените в нагласата на пропагандата бележеха прехода от едно почти неутрално отношение към поставяне на развеждащите се в положение на социално виновни, а на разведените - на социално гузни. Какви резултати дадоха тези „мерки по укрепване на социалистическото семейство“, не зная. Зная само, че те вървяха едновременно с укрепването, наистина укрепването, на едно друго социалистическо семейство и допускам, че между двата процеса е имало някаква взаимно осмисляща ги връзка. Нещо собствено българско е направило възможно, приемливо и разбираемо възхождането на това семейство. То е миналото и настоящето на българското семейство като реалност и представите за него, които са другата и вероятно по-силната страна в социалния процес.
Преобладаващ тип семейство в тази реалност и тези представи е двусъставният: семейството на родителите и семейството на децата образуват цяло, като картината скоро се допълва с появата на внуците. Двете поколения семейства може да живеят заедно (така е в шестдесет на сто от случаите), може и да не живеят заедно, но по правило образуват някакво стопанско единство - произвеждат и потребяват заедно, разменят ценности помежду си - впрочем размяната е почти винаги еднопосочна, „старите“ дават и помагат на младите. Двусъставното семейство се запазва като стопанска единица дори когато двете поколения живеят в различни селища и различни по тип селища. Връзката между „старите“ на село и „младите“ в града е класическа по своята национална и стопанска типичност.
В преобладаващия дял случаи обаче двете поколения не си и дават труда да се разделят. Шестдесет на сто от така наречените млади семейства (някои от тях отдавна са забравили кога са били млади) нямат сили да излязат изпод крилото на мама и татко. И когато стане ясно колко мъчително е съжителството им, влизат в ход обясненията: младите не могат да се издържат със заплатите си, нямат жилище, няма кой да гледа децата им. При всичката истина в тях не мога да ги възприема като обяснения. Упорито остават неразделни (но само не в пенчославейковския смисъл) много семейства, за които не би било чак толкова трудно да преодолеят материалните пречки. Ако пък се огледаме по света, ще видим, че и други народи живеят в нашата, че и в още по-тежка сиромашия, но за тях това чудо, двусъставното семейство, е трудно разбираемо и рядко прилагано. У нас то не се нуждае и от разбиране, то е нормалното. И да не помисли някой, че някаква принципност и духовност свързва двете семейства, че някаква патриархална любов и идилия владее между снаха и свекърва, зет и тъща. Опази боже! Където и да погледнеш, студено мълчание, тихо съскане, гороломни скандали. Статистиката поставя тези мили отношения сред главните причини за разводите у нас. И въпреки всичко двусъставното семейство ако не расте, поне не старее. Материалната принуда, страхът от външния свят, натискът на традицията се завъртат в омагьосан кръг, в който се гърчат кой ли знае колко млади българи.
Производственото единство и материалната принуда, които царят в семейството, полагат като една от водещите му функции биологичното му оцеляване и по възможност социалното напредване. Функции, вижда се, които не преизпълват семейството с нравственост, духовност, а още по-малко с възможности за обособяване и оценностняване на индивида - в цялата история индивидът и индивидуалността са последна грижа. В отношенията с децата си българските родители проявяват самопринизителна, едва ли не самоунищожителна жертвоготовност, малко позната на семейството в развитите страни и много добре позната на по-висшите биологически видове. „Ние сме се мъчили, за да не се мъчат децата ни“ е често употребявана и още по-често осъществявана на дело фраза. И мъчат се родителите, мъчат се с всички възможни средства, включително нравствените грешки и юридическите закононарушения. „Като е за децата“ те са готови да се пресрамят и престрашат да направят неща, които, ако беше само за тях самите, биха се замислили дали да направят. Така върви и санкцията на общественото мнение. Една е тя към грешка, простъпка, престъпление, сторени за своя лична облага, и друга, много по-мека и опрощаваща, ако се разбере, че е заради децата. „Като е за децата“ е една от многото точки на сблъсъка между патриархалния морал и нормите на съвременното общество, който раздвоява душата на всеки български родител и тресе из основи неустойчивите чувства за ред и закон в България.
Един от парадоксите на саможертвата е, че при цялата си несебичност и всеотдайност тя повлича със себе си и тоя, за когото е направена. Любимият обект на саможертвата се превръща в такава жертва, каквато не би станал, ако към него бе насочена пряка еднозначна агресия. Такава жертва са и съществата, за които родителите им обичат да казват: „Какво ли не направихме за тях, какво ли не им дадохме.“ Гузната съвест на тия същества, усещането, че съучастничат на нещо нередно, не е най-страшният, не е дори и неизбежният резултат от родителската грижа. На тях обаче се внушава и с такова чувство те израстват, че са обвързани и задължени към родителите си и слаби до безпомощност пред „живота“. Това е вече сериозният удар, който семейството нанася на българския социум.
Безкористната родителска саможертва иска в замяна само едно - благодарност. Така и не разбрах какво ще рече тази благодарност и как да се изразява най-добре, разбрах само, че ако се стигне до неблагодарност, тя може да бъде само „черна“. В това, което родителите отбягват да определят по-ясно, все пак достатъчно ясно действува следното родителско очакване и изискване: благодарните наследници трябва да се подчинят на един образец на мислене и поведение, добър и правилен образец, който, естествено, вече е даден от родителите. Духовното обособяване на децата спрямо родителите се възприема като нещо необичайно и нередно, като вид малка неблагодарност, а духовният, не дай боже, разрив все още се брои сред юдинските грехове. (Виж, ако при делба на имот бащи и деца се изпокарат и си изпотрошат главите, то си е вече в реда на нещата) Такъв тип семейство в такъв тип общество бута пред себе си старото и мачка индивидуалността на новото и новотата на индивидуалността. В такива обстоятелства и бунтът на индивида срещу семейството протича с измъчена рязкост и показност - бунтовникът е вече жертва на родителската саможертва.
Родителските грижи и свръхгрижи, ограждането на децата от обществото, зацепването между родители и деца, пред което бледнее приказката за юнака, що бозал двадесет и осем години - всичко това не може да предотврати действието, от което родителският егоизъм и семейният дух най-много се плашат: младият човек влиза в обществото. И влиза подтиснат, със смачкана предприемчивост, повече като представител на семейството си, отколкото на себе си, влиза с копнежа да се скрие в същата институция, която го е докарала на този хал и която той осъзнато или неосъзнато не харесва. Младият човек встъпва в брак и в шест от десетте случая поставя новото семейство под крилото на старото. От това двугръбначно семейство много вероятно е да се родят безгръбначни същества. Другата разновидност на въпросния млад човек е малкият Прометей, разкъсал оковите на българското семейство. Той пък влиза в обществото прикрито или открито разрушителен към семействата на другите и - ако и когато сам встъпи в брак - и към собственото си.
Това са, опасявам се, типичните и количествено преобладаващите случаи. Но ако и само половината от казаното е вярно, пак няма да е чудно, че тоталитаристичната вълна в Европа през XX век доби в България такъв битово-патриархален и политическо-семействен облик. В социален разрез описаният семеен модел работеше на всички равнища, от Върховния до последния кметски наместник. Българите обичат да се самоуспокояват с пословицата „Рибата се вмирисва откъм главата“. С нея оправдават собственото си вмирисване - сиреч главата е виновна, не ние. В действителност работата е друга. Ако приемем, че едно общество се вмирисва, то се вмирисва навсякъде - от Генералния и генерала до последния парторг и новобранец.
Из: „Нова книга за българския народ“, Никола Георгиев, 1991, УИ „Св. Климент Охридски“
Картина: „Семейство пред телевизора“, 1966, Георги Петров, Художествен фонд на МВнР
