„Вместо да хленчите и да се оплаквате, мечтаейки нещата някак да се променят, приемете съвета ми и се научете да казвате „да!“ на децата си.“
(Young Mother and Her Children, Paul Delaroche)
Казвайте „да“
В културите, незасегнати от модернизацията, много често наблюдаваме стоическо отношение към живота и вдъхновяваща липса на самосъжаление. Подобен светоглед все още откриваме в общества, които ни изглеждат изключително ограничени относно наличните възможности за избор на начин на съществуване. В богатите общества се получава точно обратното – адско изобилие от недоволство. Оказва се, че колкото по-богати са хората, толкова повече недоволство може да се очаква. Богатите винаги се оплакват: обслужването в хотелите било лошо; персоналът бил немарлив или постоянно болен. Оплакват се от самолетите, от служителите в кол-центровете, от таксиметровите фирми. Всъщност богатството, изглежда, създава повече основания за оплакване, вероятно защото увеличава броя на сделките в живота на индивида и така увеличава възможността нещата да не се случват по очаквания начин. А когато нещата са оставени простички, има по-малко провали. Богатството поражда още и арогантна липса на търпение: „Защо трябва да чакам, щом си плащам?“
Приятелят ми Джон Лойд, продуцент на редица телевизионни поредици, регистрира напоследък едно явление сред по-заможните хора – канене на гости за вечеря, – което той определя като досадна комбинация от оплакване и хвалене. Оплакване от какво ли не – от камериерката в швейцарския ски курорт, от лошото отношение в първа класа, от преподавателя по английски в „Итън“, защото не е на необходимото ниво. Събрани в един особено дразнещ нов вариант на хленчене, тези две неприятни явления носят заряда на типично британския негативизъм.
Безгрижният родител трябва да избягва на всяка цена и двете. Детското мрънкане е огледалният образ на родителското мрънкане. Когато ни чуват да се оплакваме от разни неща, децата решават, че е нещо нормално, и също го правят (безсилието е другата причина, както вече видяхме). Всъщност ние ги насърчаваме да хленчат и да се оплакват, като постоянно ги разпитваме за мнението им по разни въпроси: „Добре ли прекара?“, „Забавно ли беше?“, „Хубава ли е книгата?“, „Как ти се стори филмът?“, „Как беше в училище?“. Древните китайци са наричали това „разграничаващ ум“ – изкуственото противопоставяне на добри срещу лоши неща. Този „разграничаващ ум“ е всъщност начин да превърнем децата в консуматори, защото консуматорите са най-големите мрънкачи, винаги готови да изстрелят оплаквания към омбудсманите, каквото и да са те, и винаги готови да купуват все по-добри продукти. Да живееш посредством избора си на продукти и услуги, е всъщност привеждане на принципа на неудоволствието в действие. Не-консуматорът е човек, който създава и знае, че всички неща са равностойни. Той е просветлен, притежава „не-разграничаващ“ ум и не се оплаква за нищо. Има ведър стоически мироглед, съзвучен с епиграмата на Епикур:
„Да бъдеш богат, означава не да имаш много, а да искаш малко.“
Многото желания безспорно пораждат недоволство. Да имаш някаква бледа, абстрактна представа какви са нещата, вместо да ги приемаш такива, каквито са, създава усещане за неудовлетвореност. Нека да се радваме на собствената си уникалност, на собствената си различност, на собствената си нестандартност.
Джон Стюарт Мил, сам продукт на големите амбиции на своя баща – Джеймс Мил (последовател на Джеръми Бентъм, измислил зловещия „паноптикон“), – бил привърженик на идеята за прост живот и в действителност инициирал продължилата през ХIХ век дискусия върху творчеството на Русо. В „За свободата“ Мил пише: „Висшата ценност на простотата на живота, обезсилващият и деморализиращ ефект от пречките и лицемерието на изкуственото общество са идеи, които са представлявали част от култивирания ум, откакто Русо е писал...“
Трябва да поемем персонална отговорност. Това е разликата между свободата и хленченето. Вземете мъдрите думи на Мил за възпитанието, оставено от мнозина във властта на външни фактори: Ако правителството реши да изиска добро образование за всяко дете, това би спестило много трудности. Добре би било да се даде право на родителите сами да избират къде и как да се обучават децата им, а държавата да се задоволи със съдействие при плащането на училищните такси за децата от по-бедните прослойки и с поемането на всички разноски за тези, за които няма кой да плати. Недоволството, с право насочено срещу държавното училище, не се отнася до налагането на задължително образование от страна на държавата, а до ангажираността й да направлява обучението, което е нещо напълно различно... Общовалидното държавно образование е просто средство за моделиране на хората до пълното им уеднаквяване... това налага деспотизъм над ума и над тялото като естествено следствие.
Защо е нужно държавата да упражнява толкова голям контрол над държавното образование? Защо не остави учителите на мира? Мил е прав – малко родители ще бъдат недоволни, ако им дадат ваучери за обучение, валидни за всички училища. Ние протестираме срещу идеологическия контрол.
Свикнали сме да недоволстваме от училищата, независимо дали са частни или държавни. Роптаенето от избраното за детето ни частно училище е пример за въпросната комбинация от оплакване и хвалене в нейния най-абсурден вариант. Негодуването от училищата по принцип е нелепо, защото има множество достъпни алтернативи, включително обучение вкъщи или обучение в групи. На каквото си постелеш, на такова ще легнеш, а ако не ти харесва, откажи се.
Същото важи и за децата. Не сме длъжни да имаме деца. Сами избираме да станем родители. Има хиляди други начини да изживеем живота си. Като се стараем да не се оплакваме, даваме добър пример на децата си и благодарение на нашия опит те научават, че ако човек е недоволен от някоя ситуация, изцяло в негова власт е да промени както самата ситуация, така и отношението си към нея. Затова, вместо да хленчите и да се оплаквате, мечтаейки нещата някак да се променят, приемете съвета ми и се научете да казвате „да!“ на децата си. Тази съвсем простичка идея ми подсказа Джон Лойд. Той споделя, че най-сетне е осъзнал колко много е мамил децата си: от първите дни, когато е намирал поводи да се забави в офиса до късно, смятайки го за по-приемливия вариант, вместо да се изправи лице в лице със скимтящото бебе и тоталния хаос у дома, до времето, когато е започнал да изпада в див гняв, ако някое от вече поотрасналите му деца го прекъсне по време на телефонен разговор. Забелязал съм подобна склонност и у себе си – понякога седя втренчен в компютърния екран, а детето идва в кабинета и ме моли да играем някаква игра: „Ще си поиграем ли на трактора Тед?“ Придавайки си важност, въздъхвам и отвръщам с нещо от рода на: „Сега работя“, или се сопвам (което е още по-лошо): „Не виждаш ли, че работя!“ Известно време детето настоява за внимание и после се предава. А аз отново се втренчвам в екрана и се питам дали следенето на рейтинга на последната ми книга наистина е важна работа. Дали не може да бъде оставено за пет минути? След като мислил над тези въпроси, Лойд решил да започне да казва „да“ на децата си, когато искат нещо от него, независимо дали говори по телефона, или е зает с нещо друго. Осъзнал, че дразнещото им поведение и повтарящите се до втръсване въпроси са своеобразен опит за компенсация на липсата на достатъчно любов. И вече без притеснения затварял телефона и отивал да поиграе с децата си.
Не създава ли всичко това повече работа за безгрижния родител? Всъщност не. Петте минути забавление могат да направят детето много щастливо, а безспорно биха били удоволствие и за самия родител. В крайна сметка ще имате достатъчно време да работите и да гледате в монитора, когато децата пораснат и започнат да се интересуват по-малко от вас. Радвайте им се, докато са още малки.
Джон изтъква още, че да кажеш „да“ може да се разглежда като своеобразна инвестиция от страна на безгрижния родител. Свикнете ли да казвате „да“ за известно време (например за една-две години), децата сами ще спрат да искат това от вас. Вашето „да“ ще им даде усещане за сигурност и в един момент те вече няма да имат нужда да изпитват любовта ви и да настояват непрекъснато за нея.
Нека наречем този метод „стратегия на Лойд за щастливо и лишено от напрежение родителстване“. Ето какво представлява тя:
Независимо какво мислим ние, станали вече родители (и изпитали на гърба си типичните за родителството трудности), да бъдеш родител е всъщност чудесна възможност да живееш свободно цял живот. Много е просто. Давайте на децата си всичко, което искат, когато и да го поискат и веднага щом го поискат. Ако знаят, че по всяко време на денонощието и по всякаква причина, дори и най-маловажната, ще разполагат с цялото ви внимание, колкото и невероятно да ви се струва, те ще спират да настояват за него. Това ви дава възможност да се отпуснете и да се занимавате с нещата, които винаги сте смятали за по-важни.
Стратегията на Лойд е сходна с идеите в книгата на Лидлоф: ако достатъчно дълго прегръщате детето, когато е малко, по-късно то самичко ще ви остави на мира:
След като детето получи толкова физическа близост, колкото му е нужна, тази потребност намалява дотам, че и бебето, и растящото дете, и възрастният по-късно търсят зареждащата й сила само в моменти на стрес, с които не са способни да се справят сами. Постепенно тези моменти стават все по-редки, а самостоятелността нараства със скорост и размери, изумителни за всеки, който познава само деца на цивилизацията, незнаещи що е прегръдка.
Човекът, който се грижи за бебето – без значение дали е майката, бащата или някой роднина, – не се суети около него и не се старае да го забавлява, но е винаги на разположение:
При йекуана грижите на майката и на всеки, зает с отглеждането на децата, са лишени от напрежение и се съчетават с много други занимания, но с нищо не ограничават присъствието на пълзящия любопитко. Майката не спира да готви и да си върши работата, изключение правят само случаите, когато детето се нуждае от цялото й внимание. Тя не го сграбчва в прегръдките си, а по своя спокоен начин му дава свободата да бъде до нея или го прикрепва с една ръка на хълбока си, ако е в движение.
Лидлоф стига и по-далеч в насърчаването на родителската пасивност:
Не тя търси общуване и не тя дава поводи за близост, освен по пасивен начин. Бебето я търси и й показва с поведението си какво иска. То е активната, тя – пасивната страна в техните взаимоотношения. То само идва при нея, за да заспи, когато е уморено, и за да бъде нахранено, когато е гладно. То опознава широкия свят с нейната подкрепа и знае, че винаги може да разчита на нея, дори когато е далеч.
Безгрижният родител трябва да постигне хармония между двете на пръв поглед различни нагласи – „нищо-не-правене“ и казване на „да“. Оставете децата да дойдат при вас по собствена воля, но дойдат ли, бъдете на разположение и се постарайте да не ги залъгвате с празни обещания. Така ще си осигурите много време, което да посветите на собствените си занимания, каквито и да са те, а детето от самото начало ще се научи на самостоятелност и ще свикне с усещането, че е обичано. Нека бъде обичано, но нека бъде и свободно. Спестете си усърдието! Отговорните родители са пасивни родители.
Харесва ми какво казва моята приятелка Хедър на своето нахалстващо дете: „Ще спреш ли да ме тероризираш?“ Да бъдеш „тероризиран“ от децата си – това е следствието от недостатъчното родителско присъствие. Нашето не-съзерцателно общество ни втълпява, че трябва да сме активни родители, и ние се щураме насам-натам и работим, а после, когато действително забележим децата си, се изпречваме пред очите им и се опитваме да бъдем истински активни. За родителите определено ще е по-разумно да организират нещата така, че през първите три години от живота на детето и двамата да са си възможно повече вкъщи, а покрай тях постоянно да има помощници – роднини, съседи или бавачка, ако средствата позволяват. Колкото повече хора има наоколо, толкова по-весело. Това облекчава товара на самотната майка, като се има предвид, че никой никога не е очаквал от майката да върши всичко сама. Щура идея! През тези първи години е по-добре човек да разполага с повече време, отколкото с повече пари. По-късно се освобождава достатъчно време за печелене на пари.
От: „Безгрижният родител“ (Защо при отглеждането на децата по-малко означава повече), Том Ходжкинсън, изд. „Сиела“, 2015 г.
Картина: Young Mother and Her Children, by Paul Delaroche; chinaoilpaintinggallery
