„Първият резултат от това, че бащите оставят синовете си на изключителните грижи на майка им, е страхът на сина от жените и особено страхът да не бъде жена.“
(Reclining Boy Leaning on His Elbow, 1917, by Egon Schiele)
Тялото на бащата
Едно от основните последствия от отсъствието на бащата е, че синовете му са лишени от телата си. Тъй като тялото е основата на цялата идентичност, тя трябва да започне да се оформя заедно с него. Идентичността на сина е вкоренена в тялото на бащата.
Телата на мъжете принадлежат на техните майки
Тъй като майката създава детето в тялото си, областите, които то асоциира с нея, са вътрешните, а тези, асоциирани с бащата - външните. Естествено майката се радва на специална близост с детето си, когато то е все още в утробата й, и удължава това взаимоотношение и след като то се роди. Сменя пелените на бебето, гушка го, люлее го, за да заспи, и му пее. Накратко, с директния си достъп до неговото тяло тя всячески го насища със себе си.
Бащата, от друга страна, често остава вън. Неговата сперма навлиза в жената отвън и непосредствено след раждането той отново е изтикан настрана - жена му се „залепва“ за бебето като нейно лично притежание. Планът обаче е бил и двамата да имат детето като двойка. Оставането на бащата отвън може да не го разстрои: още една уста, която трябва да се храни - това може да означава, че трябва да работи по-упорито от преди, и в този случай той приема ситуацията. Ако не я приеме обаче, може да установи, че е фрустриран, „осуетен баща“, който е държан настрана от тялото на детето си от силното чувство за собственост на жена си. Във всеки случай, докато детето продължи да живее в семейната среда, ситуацията вероятно в основни линии ще си остане същата - ще има силен контакт с майка си и много слаб с баща си.
Основният резултат от това е, че синът няма да се развие положително по отношение на тялото на баща си и по-скоро ще се развие отрицателно срещу тялото на майка си и срещу женското тяло по принцип. На този етап любовната история между майката и сина се превръща в борба за власт и синът започва своята война срещу жените. Смехотворното по отношение на тази война е, че произтича от абсолютно недоразумение: царството на тялото, на сетивата и на чувствата се смята принадлежащо изключително на жените, а царството на ума, на външния свят и на работното място се свързва изключително с мъжете. Чувствеността и чувствителността са човешко наследство, което със сигурност не принадлежи единствено нито на мъжете, нито на жените.
На дори още по-дълбоко равнище това причинява катаклизми в начина, по който мъжете разглеждат телата си, и води до потискане на цялата чувственост и „ телесност”. Във вижданията на сина мъжете не могат да си позволят да докосват, милват, миришат, чувстват, да се смеят или да плачат, защото това са неща, които той е виждал само майка му да прави. Юношата ще се опитва да отрече, че има тяло. Той дори ще се опита да потисне силния, зараждащ се полов нагон, който се смята грешен. По-късно в живота, когато се люби, ще се концентрира върху гениталното удоволствие и внимателно ще следи възбудата или игривостта му да не надскочат ерогенните зони от страх, че действа прекалено много като жена. Само когато е напълно сам, той ще си позволи чувствеността, която смята за грешна. Иначе ще се ангажира във форми на удоволствие, които позволяват на мъжете да бъдат чувствени, без да бъдат възприемани като мамино детенце - например оценяването на добрата храна и изтънчените вина.
Първият резултат от това, че бащите оставят синовете си на изключителните грижи на майка им, е страхът на сина от жените и особено страхът да не бъде жена. Вторият резултат е, че през целия живот синовете ще имат страх от тела - телата на жените и техните собствени.
Бащиното сърце
Синът, който е уплашен от тялото си, ще е още по-уплашен от сърцето си. Трябва да помним, че в нашата култура да бъдеш мъж означава „да не изразяваш емоции“. Мъжествеността по този начин се определя в негативни термини: тя е да не плачеш, да не слушаш себе си, да не говориш за чувствата си, да не изглеждаш прекалено женствен. Истинските мъже не ядат торти. Те не танцуват. С други думи, мъжката ни идентичност се основава на блокирането на всякакъв израз на телата и емоциите ни. Тази ригидност и непроницаемост формират основата, върху която мъжете изграждат идентичността си. Не че мъжете не са чувствителни - по-скоро на тях им е забранено да изразяват тази чувствителност, ако искат да бъдат смятани за мъже от другите. В този смисъл ставането мъж изисква успешното изрязване от себе си на сърцето и тялото. Фактически човек е толкова повече мъж, колкото по-добре успява да извърши тази ампутация, без да плаче или да се оплаква.
Иронията е, че от мъжете след това се очаква да имат способността за интимност с техните партньори и с децата си. Как, по дяволите, човек, който е изрязал от себе си тялото и сърцето си - и за това му се възхищава цялото общество, - ще се стреми към интимност с когото и да било?
Докато бащите не инкорпорират в себе си другата страна на мъжкото - страната, която е способна на любов и нежност, в мъжката общност или във взаимоотношенията между мъжете и жените няма да настъпи съществена промяна. Бащите да станат емоционално присъстващи за синовете и дъщерите си - това за мен е едно от малкото възможни решения на нарастващите проблеми на междуличностните отношения в нашето общество.
Мъжете са откъснати от своите емоции, защото не са виждали бащите си или другите мъже да изразяват вътрешни чувства. За щастие с краха на патриархалните ценности - до голяма степен резултат от феминисткото движение - все повече мъже осъзнават, че са емоционални инвалиди. Все повече от тях отказват да задушават своята чувствителност.
От: „Отсъстващи бащи, изгубени синове“, Ги Корно, изд. „Изток-Запад“
Картина: Reclining Boy Leaning on His Elbow, 1917, by Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery
