„Родителския гняв има роля във възпитанието на детето. Всъщност ако в определен момент родителите не се ядосат, децата ще останат с впечатление, че те са безразлични към тях, а не че проявяват доброта“. 

За родителския гняв - съветите на клиничния психолог и психотерапевт д-р Хаим Гинът (1922-1973), автор на поредица от книги, променили начина, по който възрастните общуват с децата. 

(A Family Dinner at the Ritz, New York, 1920, by Paul Cesar Helleu)

Мощта на думите

♥ Да се справяме със собствения си гняв

В нашето собствено детство никой не ни е учил как да се справяме с гнева като част от ежедневието. Трябвало е да се чувстваме виновни, че изпитваме гняв, грешници, че сме го изразили. Убеждавали са ни да вярваме, че да се ядосаш, значи да бъдеш лош. Гневът не беше просто тежка простъпка. Той беше углавно престъпление. А с децата си ние се опитваме да бъдем търпеливи - всъщност толкова търпеливи, че рано или късно се налага да избухнем. Боим се, че гневът ни може да вреден за децата, затова го сдържаме, както гмуркачът сдържа дъха си. И в единия, и в другия случай способността да се сдържаме е твърде ограничена.

Гневът, подобно на често срещаната настинка, е хроничен проблем. Може да не ни харесва, но не можем да игнорираме появата му. Можем да познаваме неговата природа, но не можем да предотвратим появата му. Гневът възниква закономерно в определени ситуации, но все пак винаги изглежда внезапен и неочакван. И въпреки че може да не трае дълго, докато трае, изглежда вечен.

Когато загубим самообладание, ние се държим така, сякаш сме изгубили здравия си разум. Говорим и постъпваме с децата си така, както бихме се поколебали да се отнесем дори с врага си. Крещим, обиждаме и ги нападаме. А щом фойерверките приключат, се чувстваме виновни и се заричаме никога повече да не позволим представлението да се повтори. Но гневът неизбежно се появява отново, като прави на пух и прах добрите ни намерения. И ние отново се нахвърляме върху тези, за доброто на които сме готови да посветим живота си. Решението да не се поддаваме повече на гнева си е още по-опасно. То само налива масло в огъня. Гневът, както и ураганът, е част от живота, която трябва да познаваме и затова трябва да сме подготвени. Спокойния тон, както и мечтания мирен свят, не зависят от внезапното благоволение на човешката природа да се промени. Той зависи от съзнателно проведените процедури, които методично разреждат напрежението, преди да е довело до експлозия.

Емоционално здравите родители не са светци. Наясно са с чувството на гняв и се отнасят с уважение към него. Те използват гнева си като източник на информация, нещо като индикатор за степента на своята загриженост. Думите им са в съответствие с чувствата им. Те не крият своите чувства. Следният епизод ще ви илюстрира как една майка насочва дъщеря си към правилно поведение, като й показва своя гняв, без да я унижава и обижда. Единайсетгодишната Джейн се прибрала в къщи с викове: „Не мога да играя бейзбол. Нямам тениска!“ Майката Можела да даде на дъщеря си приемливо разрешение: „Играй с блузата си“ или в желанието си да бъде полезна можела да помогне на Джейн да си намери тениска. Вместо това обаче тя решила да изрази истинските си чувства: „Ядосана съм ти. Направо съм бясна. Купих ти шест бейзболни тениски и всичките или са забутани някъде, или са изгубени. Мястото на тениските е в гардероба. Така че ако ти трябват, знаеш къде да ги търсиш“.

Майката на Джейн изразила своя гняв, без да обижда дъщеря си. По-късно тя обяснява: „Нито веднъж не й напомних стари грешки, нито й натяквах за минали разправии, нито я наричах с обидни имена. Не й казах, че е разсеяна и безотговорна. Аз просто й описах как се чувствам и какво трябва да се направи за в бъдеще, за да си спестим неприятните чувства“.

Думите на майка й помогнали на Джейн да се справи сама. Тя се втурнала да търси изгубените тениски в къщата на приятелката си и в съблекалнята на гимнастическия салон.

Родителския гняв има роля във възпитанието на детето. Всъщност ако в определен момент родителите не се ядосат, децата ще останат с впечатление, че те са безразлични към тях, а не че проявяват доброта. Ако сме истински загрижени, ние не можем да сдържим гнева си напълно. Това не означава, че децата могат да понасят реки от гняв и насилие. Това означава само, че те могат да понесат и разберат гнева, който им казва „търпението ми има граници“.

За родителите гневът е емоция, която скъпо се плаща. За да си струва тази цена да бъде платена, гневът не трябва да се изразходва безполезно. Не бива да го оставим да се проявява така, че проявлението му да увеличава неговата сила. Лекарството не трябва да бъде по-опасно от болестта. Гневът трябва да се изразява по начин, който носи известно облекчение за родителя, известна информация за детето и никакви вредни странични ефекти за двете страни. Затова не трябва да се караме на децата си пред техните приятели - това ги кара да упорстват още повече в грешките си, което на свой ред ни гневи допълнително. 

Ние нямаме интерес да създаваме и да подхранваме прииждащи една след друга вълни от гняв, неподчинение, съпротива и отмъщение. Точно обратното, бихме желали да изясним проблема, който ни е довел дотук, и да оставим буреносните облаци да се разпръснат.

Избрано от: „Детето и ние“, Хаим Гинът, превод Весела Василева, изд. „Изток-Запад“
Картина: A Family Dinner at the Ritz, New York, 1920, by Paul Cesar Helleu; chinaoilpaintinggallery