„Юношеството си остава много труден период, който съдържа поне два противоположни момента - от една страна, траур по определена любов на родителите, а когато това вече е извършено - пораждането на нова способност да се обича.“
(The Bellelli Family 1, by Edgar Degas)
Между снизходителност и авторитет
Авторитетът няма добра репутация. Обикновено се смесва с авторитаризма. Впрочем вече споменахме, авторитаризмът е реакция на липсата на авторитет - той става еквивалент на строгостта, дори на злината. Злината е проява на садизъм, който се упражнява спрямо най-слабите - домашните животни или братята и сестрите в семейството. Обаче частица садизъм е необходима за всяка дейност, колкото и малко динамична да е тя, и човекът, който се страхува от подобен нормален садизъм не би дръзнал нищо повече да предприема. По същия начин истинският ръководител използва способността си за силно въздействие, за да увлече подчинените си към определена задача - той не го прави за собствено удоволствие и е признат от тези, които му се подчиняват.
Същото е и при родителите - онези, които са уверени в себе си, имат естествена власт, другите, които се страхуват от собственото си насилие, се сдържат, за да избухнат по-късно. Впрочем, децата пораждат у родителите разнообразни чувства - най-чистата любов е последвана понякога от най-мрачни чувства. Самият Франсоа Мориак се изненадал от себе си, че проклина внуците си, чиито викове нарушавали покоя на неговото убежище в Малагар. Няма нищо срамно в това. Понеже често реалността (писането например за Мориак) пречи на доброто разбирателство, което обикновено преобладава в детството. Със своя кортеж от повели, юношеството задължително донася раздор. Пубертетът, да кажем, изненадва всички протагонисти и въвежда почти неизбежния разрив на безоблачните отношения родители-деца. Представете си действително една любовна връзка - толкова по-интензивна, колкото е по-лишена от всякаква реализация, накратко - чиста, без обаче да е безплътна, защото тя е придружена от продължителни физически контакти - милувки, ласки, прегръдки. Тази идилична връзка е надживяла материалните случайности, ревностите от всякакво естество и даже бурите на съвместния живот. Нищо в крайна сметка привидно не би могло да сложи край на тази любов, толкова тя изглежда вечна и тя е такава, щом се нарича синовна обич.
Но един ден, сякаш случайно, наглед безобидна фраза, произнесена от някой от двамата родители, прекъсва порива. Като взема за предлог някаква телесна промяна, дължаща се на пубертета, тази фраза обявява края на въпросното отношение. Естествено, общият живот продължава, раздялата не е непосредствена, но от този ден насетне нищо няма да бъде както преди. А, да разбира се, привързаността остава - „ние завинаги сме твои родители“ - защото родителите внезапно се оказват отново солидарни. Но юношата се чувства сам и го преживява като предателство.
И то е такова! Чрез какво чудо искате пубертетът сам да разтвори предишната любов, да изпълни отново с нея новопоявилия се юноша, за да го съсредоточи след това върху нов обект (в расинианския смисъл)? Да се поставим на неговото място - жертва на измяна, вие търсите помощ, но се натъквате на такъв консенсус, че не дръзвате даже да се оплачете - другари, довереници, приятели, възрастни, всички намират това за нормално. Единствено психолозите, без съмнение…, но кой ходи да се среща с психолог на 12 години? И после - да се срещнеш с психолог или психоаналитик, това потвърждава, че вашето искане е ненормално, болнаво, може би даже лудо! Остават ви две разрешения - угнетеността или бунта - при условие да премълчите основанието за това, разбира се. И именно така започва онова, което се нарича юношество.
Родителите, от своя страна, си дават вид, че нищо не разбират. Или по-добре, те продължават да ви се усмихват и да се оплакват даже, че не ги целувате вече - какъв връх само! Това наистина доказва, че възрастните са лицемери, които ви учат да бъдете лицемери, за да станете като тях. Не знаейки какво да правите с вашата любов, вие бихте били готови да я дадете на когото и да било - на бедните, на съседа по чин, на този преподавател само защото е различен, и даже да я преувеличите в страст към някой идол, независимо кой. Що се отнася до родителя, който ви е изменил, когато мислите за него или за нея, вие изпитвате изблик на мигновена и силна ярост, която се колебаете да назовете омраза.
Сега заемете мястото на родителя. Счита се за несъмнено, че трябва еднакво да обичате всичките си деца. Обаче едно от тях ви е избрало. Всички са съгласни и вашият партньор го приема. Това е именно детето, което ви позволява по-добре да понасяте семейния си живот, което отмъщава за вашето детство, което оправдава вашето съществуване на земята. То е дискретно, обичащо, внимателно - нуждае ли се истинската любов от доказателства, които да бият на очи? По-малко взискателно от любовник, то също така е и по-малък егоист. Наистина има и трудни моменти, при раждането на най-малкото дете например - вие сте помислили, че то се е ядосало от това. Впрочем, то се е разболяло, което ви е разтревожило и е изискало цялата ви любов. После всичко си е дошло на място - последното дете прилича напълно на вашия партньор и впрочем се нуждае от вас много по-малко, отколкото предходното (предходните) в същата възраст. Караниците, възниквали епизодично, никога не са продължавали дълго.
Но в един прекрасен ден всичко се променя. Вашето дете ви се е сторило различно, друго. То е наченало някакво сърдечно движение, което ненадейно е сподавило. Погледът му внезапно се е помрачил, без да знаете защо. Или пък размишлявайки, вие изпитвате един ден незнайно какво смътно чувство, което незабавно забравяте. А сетне се случва и онзи сън, който бихте предпочели да не си припомняте и който не посмяхте да разкажете на никого - няма да се срещаш с психоаналитик само заради един сън, все пак! После направихте наистина идиотска бележка, нещо от сорта: „Виж ти, това е началото на пубертета“, или още: „Ето, неприятностите започват!“ С една дума, детето ви е укорило с пълно право, но както се казва: злото е сторено. И ето че прекрасният ви сън е приключил - това е началото на юношеството на вашето дете.
В действителност нещата не би следвало да бъдат толкова откроени. Възпитанието на детето е белязано от етапи, които редовно трябва да му напомнят, че не е само с единия от родителите. Другият съпруг за щастие е тук, за да му го докаже. Братята и сестрите евентуално му го показват също. Но взаимната сила на някои чувства пренебрегва тези реалности и именно тя ще подхранва юношеската криза. Въпросната взаимност дори ще забърква конфликтите. Юношата се намира в благоприятно положение тогава да отправя упреци към родителите си - те обикновено са твърде затруднени, за да им отговорят! И затова е невъзможно да се вземе едната или другата страна. Всъщност юношата е бил формиран от своето възпитание и пубертетът само показва обосноваността на предходните етапи.
Фазата на противопоставянето между 14-ия и 24-ия месец е един такъв значим пример. В нея детето реализира първата си проява на независимост в същото време, в което то придобива (случайност ли е това?) основите на езика. Някои родители, вместо да се радват на съпротивата, която им оказва малчуганът и да й се усмихват, я изживяват като драма. Те реагират било чрез увеличаване на напрежението (и животът става ад, защото детето търси въпреки всичко да се утвърждава), било, защото са парализирани - като се опитват с всички средства да удовлетворят тиранина си или да заобиколят трудностите с лукави хитрости. Това не прилича ли вече на начина, по който някои родители се отнасят с юношата?
Едиповият комплекс е друг основен етап. Кой не е чувал как някое малко момченце нарежда, че по-късно ще се ожени за майка си, а някое момиченце - за баща си? Това не безпокои засегнатия родител, а партньорът му го намира за очарователно. Подобни декларации са повече или по-малко уверени - детето добре си дава сметка за ситуацията, в която се намира. Случва се обаче неговото твърдение да крие истинско убеждение, най-вече ако, без да го предполага, родителят отговори на желанието му, за да компенсира съпружеските си трудности. А липсата на категорично опровержение може да превърне Едиповия комплекс в неустойчив и да направи така, че неговото повторно активиране през юношеството да предизвика искания за любов или за надмощие, които са особено трудни за преодоляване тогава.
Трябва да се добави, че дори и когато са осъществени успешно, тези етапи не променят факта, че юношеството си остава много труден период, който съдържа поне два противоположни момента - от една страна, траур по определена любов на родителите, а когато това вече е извършено - пораждането на нова способност да се обича. Всичко това изисква добро психическо здраве. Тези операции в действителност съвсем не са лесни, а реализацията им не е идеална: траурът например никога не е пълен и може да се каже, че известна носталгия по дивната родителска обич обяснява някои по-сетнешни любовни състояния. Що се касае до „новата способност да се обича“, тя остава белязана от старата, което впрочем обяснява известни фиксации - у партньора се търсят, повече или по-малко осъзнато, определени черти, принадлежащи на единия от двамата родители. При всички случаи другият (този или тази, с която живеем) си дава по-често сметка за това от нас самите - той (или тя) ни кара да забележим подобно „фабрично клеймо“… при положение, че можем да се реваншираме.
Юношеството следователно съответства на едно психологическо преустройство (проиес), което някои се затрудняват да извършат - раздялата с родителите и създаването на ново семейство представляват в подобен случай условни действия, които „трябва“ да се изпълнят, без това да отговаря на вътрешна необходимост. Ако и партньорът е в същите обстоятелства, се поражда липса на реална раздяла с родителите на единия и на другия, което не би било драматично, ако двойката няма деца - тези същите рискуват да изгубят ориентирите си, тъй като бабите и дядовците им ще се превърнат в техни родители, а последните ще изпълняват ролята на по-голям брат или сестра.
През юношеството това може да доведе до най-тежките кризи, които някога съм срещал в практиката: първият етап на юношеството всъщност е самите родители да са направили своето!
От: „Нуждата от бащин авторитет през юношеството“, Патрик Деларош (Антисоциалното поведение - теория и терапия), изд. Център за психосоциална подкрепа, 2004
Картина: The Bellelli Family 1, by Edgar Degas; chinaoilpaintinggallery
