„Мъжът се ражда три пъти в живота си. Ражда се от майка си, ражда се от баща си и накрая се ражда от дълбокото си Аз. Последното е раждането на неговата индивидуалност.“ ~ Ги КОРНО, „Отсъстващи бащи, изгубени синове“ („Изток-Запад“)
♥ Да бъдеш баща на себе си
Траурът по идеалния баща и прощаването на реалния баща
Бащите ни отсъстват. Патриархалната социална система, която е позволявала на предишните поколения мъже да се изправят гордо, е до голяма степен дискредитирана. Ритуалите на инициацията вече не съществуват. Гладът за бащино присъствие обаче е все още жив в нас. Осъзнаваме, че не сме разрешили проблемите на идентичността, но единственото решение, което въобще получаваме от по-възрастните, е: „Стискай зъби и го понасяй - то няма да трае вечно.“ Те дори не знаят за какво говорим. За да компенсират вътрешната си празнота, някои от нас избират кариерата, която баща ни би одобрил; други са достатъчно късметлии, за да намерят бащи заместители. Както и да компенсираме, остава си фактът, че дълбокото желание за признанието на бащата присъства в нас за много дълго.
Това е добра причина да разсъждаваме за очакванията си към бащата. Желанията ни в това отношение са невъзможни за изпълнение: това, което в действителност търсим, е признанието на архетипния баща - бащата, притежаващ всяко добро качество, което можем да измислим. Бихме искали да е атлет и да ни инициира в света на спорта. Да обича природата и да ни научи на тайните на полята и горите. Бихме искали да е интелектуалец и да ни покаже как да четем и да мислим. Да е творец и да ни разкрие чудесата на въображението. Понякога бихме искали да е суров и авторитарен; друг път - да е приятел и компаньон. Списъкът на желанията ни е безкраен.
Тези очаквания очевидно са отвъд способностите на което и да е човешко същество да ги изпълни. Искаме повече от бащите си, отколкото те биха могли да ни дадат. В крайна сметка бащите ни са мъже, а не богове. Традиционните племенни инициации не са били изпълнявани от собствения баща на момчето, а от племенните бащи на общността. Мъжът се нуждае от разнообразие от мъжествени модели, ако трябва да постигне собствената си индивидуалност. Възрастните синове трябва да могат да скърбят по идеалните си бащи. Процесът на траура ще ги научи как да бъдат бащи на себе си, как да запълват вътрешната си празнота чрез творчество. Преходът от това да бъдеш син към това да бъдеш мъж включва отказването от идеалния баща и предаването на идеалния Аз. Предизвикателството за мъжете с отсъстващи бащи е самите те да станат бащите, които са им липсвали. Няма значение дали са бащи на истински деца или на културни артефакти. В областта на психологията е възможно да кажем, че можем наистина да дадем само онова, което не сме получили. Тук лежи мистерията на човешкото творчество.
Психоаналитикът Стивън Шапиро казва: „Забелязали сме, че приемането, на страданието, което идва с прекратяването на илюзията за идеалните грижи, е онова, което подпомага мъжа да изплува в празнотата, оставена от отсъстващия баща, и да я запълни със собственото си присъствие“. Именно празнотата, оставена в нас от отсъстващия баща, ни дава възможността да станем мъже - при положение, че спрем вечните си оплаквания и сами си осигурим грижите и вниманието, които никога не сме получили от бащите си.
Трудно ни е да простим на бащите си това, което според нас е тяхното малодушие, изразено в предателството спрямо нас и изоставянето ни, но въпреки това в повечето случаи те са направили онова, на което са били способни. Предпазвали са ни, много от тях са печелели добре хляба ни и често са правели истински жертви, за да ни дадат образование. И все пак не са били на разположение, за да ни говорят и да ни насочват. Така е било и точка - нищо не може да го промени сега. Естествено, имало е неуспехи. Със сигурност са ни оставили да се държим за полата на майка си прекалено дълго, но е дошло времето всичко това да се прости. „Мълчанието на баща ми е изкушение за яростта и възможност да се говори. Изборът е мой“. Нека цитирам отново Шапиро: „Съвременното очерняне на бащинството и авторитета се съпровожда от митологията за отсъстващия, идеализирания татко, горчиво прегръщане на чувствата за предателство и изоставяне, отказ да се изстрада настоящата ситуация и инфантилна склонност да се въстава срещу собствените ни обвързаности“. Митологичното ни виждане за отсъстващия баща е резултат от отрицателния бащин комплекс, който ни позволява да видим само провалите на баща си и ни пречи да признаем добрите му страни. Несъмнено трудна задача е да се остави настрана собственото страдание и да се открием за любовта, която родителите ни са ни дали. Почти болезнено е да осъзнаем колко щедри са били те към нас и колко много жертви е трябвало да направят. Не ни харесва да ни напомнят тяхната привързаност и често отказваме да я признаем в тяхното мълчание.
~ Как да изцелим ранения баща в себе си
Как може мъжът да изцели ранения баща вътре в себе си и да се придвижи отвъд гнева, който изпитва към истинския си баща? Психологът Семюъл Ошърсън предлага дълбинно изследване на миналото на бащата като начин за разбиране на неговото страдание и развитие на емпатия, която може да помогне на сина да му прости. Той говори и за необходимостта мъжът да изостави мита за идеалния баща и да е подготвен да издържа самотата, произтичаща от това.
Ошърсън дискутира ползата от въображаеми диалози с бащата, който е починал или е далеч. Те могат да приемат формата на писма или психологическа игра на роли. Могат да служат като форум за изразяване на неразрешени чувства на ярост, гняв и разочарование. Тези чувства след това могат да се обективизират и по-пълно да се приемат. Процесът може да помогне на мъжа да избяга от затвора на безсъзнателното си и да трансформира настоящите си отрицателни чувства в спомени.
~ Нарушаване мълчанието на бащата
Мълчанието на бащите ни е станало наше. Макар че сме били приети в мафията на наследственото мълчание, осъзнаването на страданието, което това мълчание ни е причинило (а и на бащите ни), би трябвало да ни откаже от предаването му на синовете ни. Предизвикателството днес пред мъжете е да нарушат тази дълга традиция на мъжкото мълчание. Това е може би най-истински революционният акт, който изобщо можем да извършим.
Онези от нас, които могат, трябва да започнат диалози с истинските си бащи независимо от страха, фрустрацията, разочарованието или отхвърлянето, до които това може да доведе. Трябва да се борим срещу попадането в същото мълчание като бащите ни, да се опитаме да прехвърлим мост над пропастта, която ни разделя от тях. Прокарвайки този мост, можем да започнем да изцеляваме ужасното разделение между абстрактните, обезплътени умове на мъжете и все по-жестокия свят. Дошло е времето да говорим за нашата чувствителност, дълбоките си потребности, вътрешния си глас. За нас е дошло времето да прокламираме проницателността си. Дошло е времето да споделяме и да показваме себе си такива, каквито наистина сме, да се открием и да станем истински в очите на хората около нас. Най-накрая е дошло времето да говорим.
~ Заключение
Мъжът се ражда три пъти в живота си. Ражда се от майка си, ражда се от баща си и накрая се ражда от дълбокото си Аз. Последното е раждането на неговата индивидуалност. Христос говори за това, когато казва, че не е познавал нито баща си, нито майка си, макар че родителите му са били в тълпата, дошла да го чуе как говори. Траурът на мъжете по нереалистичните очаквания, които са имали към бащите си, и усамотението, налагано им от тъгуването, са преживяванията, които ги освобождават. Страданието им служи като осакатяването на инициацията: то ги принуждава да се подчинят на реалността на обективния свят и цялата Вселена става новият им дом.
Все по-неотложна става необходимостта да прекратим смъртното си мълчание за дезинтеграцията на семейството, експлоатацията на Третия свят от развитите страни, надпреварата във въоръжаването и замърсяването на природата, което ни разрушава. Трябва да крещим страха си от покривите и да направим така, че правителствата най-накрая да чуят гласа ни.
Освен ако не възстановим чувството за себе си като интегрална част от човечеството и от цялата Вселена — животинска, минерална и растителна, - просто няма да оцелеем. Всеки от нас е поразен от раната на краля на рибарите и всички имаме задължението да я излекуваме. Изящните теории не вършат работа. За нас е дошло времето да се погледнем в лицето и да решим дали искаме да продължаваме или не. Решението е наше. Ако не нарушим мълчанието, няма да оцелеем.
Убеден съм, че истинската трансформация и изцеляване на мъжете задължително ще включват преоткриването от тяхна страна на психологическата и физическата им спонтанност. Възстановяването на тяхната жизненост трябва да произтича от естествена религия - религия, основана на култивирането на простото чувство за единство със света. По думите на Фредерик Бак, който спечели „Оскар“ за филма си „Мъжът, който садеше дървета“: „Ние сме създания на земята и земята е суровината на нашето щастие.“
За да се променим, трябва да спечелим наново притежанието на емоциите и органичните усещания от телата си. Най-накрая трансформацията ни ще се осъществи посредством признаването на мъдростта на инстинктите ни. Трябва отново да се научим да се доверяваме на животното в нас. Трябва да се откажем от арогантните си илюзии за контрол, които ни водят до угнетяването на всяко същество на Земята.
Нека завърша, като парафразирам една индианска поема:
Камъните не се нуждаят нито от слънцето, нито от водата, за да съществуват. Растенията се нуждаят от камъните, водата, почвата и слънцето, за да живеят. Животните се нуждаят от растенията, камъните, водата, почвата и слънцето, за да оцелеят. Човешките същества се нуждаят от животните, растенията, камъните, водата, почвата и слънцето, за да продължат да живеят. Следователно хората са най-зависимите създания от всички.
Из: „Отсъстващи бащи, изгубени синове“, Ги Корно, изд. „Изток-Запад“
Картина: „Father and son“ by DALL-E
