Еман Мохамед е една от малкото фотожурналистки в ивицата Газа. Въпреки откритата ѝ изолация от много от нейните колеги, тя получава безпрецедентен достъп до зони, забранени за мъже. В тази кратка визуална беседа Еман критикува половите норми в своето общество, изваждайки на бял свят скрити истории.
„На 19-годишна възраст започнах кариерата си на първата жена фотожурналист в ивицата Газа в Палестина. Работата ми като жена фотограф се смяташе за сериозна обида към местните традиции и нанесе трайно клеймо върху мен и семейството ми. Присъствието ми в тази наситена от мъже професионална сфера се отхвърляше всячески. Показваха ми ясно, че жените не трябва да упражняват мъжка професия. Фото агенциите в Газа отказваха да ме обучават заради половата ми принадлежност. Знакът за забрана беше повече от ясен.
Трима мои колеги стигнаха дотам да ме закарат до зона на открити въздушни удари, където единствено се чуваха оглушителните тътени на експлозиите. Във въздуха се носеше прахоляк, а земята се люлееше под краката ми. Осъзнах, че не бяхме отишли там, за да отразим събитието, когато тримата се качиха обратно в бронирания джип и си тръгнаха, смеейки се и махайки ми с ръка, оставиха ме сама в зоната на открити въздушни удари. За миг почувствах ужас, унижение и самосъжаление. Действията на моите колеги не бяха единствената смъртна заплаха, която съм получавала, но беше най-опасната.
Животът на жените в Газа се възприема като пасивен. Съвсем доскоро много жени нямаха право да работят или да учат. Във времената на война на два фронта - наложените ограничения на жените и израелско-палестинския конфликт - мрачните и ярки истории на жените някак се изгубваха. За мъжете историите на жените изглеждаха без значение.
Започнах да обръщам по-голямо внимание на живота на жените в Газа. Затова че съм жена имах достъп до светове, затворени за моите колеги. Отвъд очевидната болка и борба имаше и задоволително много смях и постижения. Пред полицейско управление в гр. Газа през първата война в Газа при израелски въздушен удар бе унищожен целият комплекс, а аз претърпях счупване на носа. За секунда не виждах нищо друго освен бяла светлина, ярка бяла светлина,точно като осветлението тук. Помислих си, че съм ослепяла или че съм се озовала на небето. Докато успея да отворя очи, вече бях успяла да документирам този миг.
Мохамед Хадер, палестински работник, който е живял две десетилетия в Израел, решава да похарчи средствата от пенсионния си фонд, за да си построи четириетажна къща, но още при първата военна операция в квартала къщата му е изравнена със земята. Нищо не остава от нея, освен гълъбите, които отглежда и джакузи - вана, която си е купил в Тел Авив. Мохамед качва ваната върху развалините от дома си и всеки ден я пълни за децата си, които си играят с мехурчетата във водата.
Работата ми няма за цел да скрива белезите на войната, а да покаже пълния кадър на невидимите истории на жителите на Газа. Като палестинска жена фотограф, пътят на борба, оцеляване и ежедневие ме вдъхновява да превъзмогна табуто на обществото ни и да погледна войната и нейните последствия от различен ъгъл. Превърнах се в свидетел с избор: да избягам или да застана неподвижно."
(Praying girl in Gaza by Eman Mohammed)
Снимки: TEDxHarvardCollege, YouTube
