Движението „Градове на живота“ възниква през 2000 в Тоскана, Италия. За период от няколко години нараства значително и към момента включва 37 столици и общо 573 големи и по-малки градове от целия свят. През 2015 са се присъединили 2000 града от повече от 90 страни. Задачата е да се организират мероприятия за поддържането на отворен диалог по проблема с цел постигането на свят, в който не съществува смъртно наказание.
Тоскана обявява като ежегоден празник 30 ноември – денят, в който през 1786 г. Великият херцог на областта Леополд II, по-късно император на Свещената Римска империя, отменя смъртното наказание.
Най-активните градове в движението са Рим, Брюксел, Мадрид, Отава, Мексико Сити, Берлин, Барселона, Флоренция, Венеция, Буенос Айрес, Остин, Далас, Антверпен, Виена, Неапол, Париж, Копенхаген, Стокхолм, Богота, Сантяго и др. Това е едно от най-глобалните мероприятия за постигането на цивилизовани форми за раздаване на правосъдие.
Последните активни действия на движението са пропаганда и дипломатически стъпки за отмяна на големия брой екзекуции в Китай и някои държави на Африка.
През 1957 г. Нобеловата награда за литература е присъдена на Албер Камю за есето му „Размишления за гилотината“. Писателят до края на живота си активно се застъпва за отмяна на смъртното наказание по целия свят. Във въпросното есе, с присъщия си неподражаем стил, Камю обрисува пълната картина на абсурдността на съществуването на подобен вид наказание в съвременното общество, от което ви представяме избрани моменти:
(Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s)
Далеч съм, доколкото е възможно, от разнеженото умиление, толкова скъпо на хуманистите, където стойностите и отговорностите се смесват, престъпленията се изравняват, невинността загубва в последна сметка правата си. Не вярвам, противно на мнозина именити съвременници, че човекът е по природа обществено животно. Всъщност мисля точно обратното. Но вярвам, което е нещо съвсем различно, че той вече не може да живее извън обществото, чиито закони са необходими за физическото му оцеляване.
Знаем, че основният аргумент на защитниците на смъртната присъда е показността на наказанието. Главите не се секат само за да бъдат наказани носителите им, но за да бъдат сплашени посредством ужасяващия пример онези, които биха се изкушили да ги последват. Обществото не си отмъщава, то иска само да предотврати. То размахва главата, за да може кандидат-убийците да видят бъдещето си и да се разколебаят.
Този аргумент би бил впечатляващ, ако не бяхме длъжни да констатираме:
Първо, че, самото общество не вярва в показността, за която говори.
Второ, че не е доказано смъртното наказание да е разколебало дори един убиец, решен да стане такъв, докато е очевидно, че то е упражнило само хипнотично въздействие върху хилядите други престъпници.
Трето, че във всяко друго отношение представлява отблъскващ пример, чиито последици са непредсказуеми. На първо място обществото не вярва на онова, което говори. Ако то наистина си вярваше, щеше да показва главите. То щеше да отреди на екзекуциите същите рекламни кампании, предназначени обикновено за националните тържества или за новите марки аперитив.
По какъв начин едно убийство, извършено нощем в двора на затвора, би могло да служи за назидание? Нещо повече, нима то изпълнява задачата периодично да осведомява гражданите за това, че ще умрат, ако им се случи да убият някого; бъдеще, което би могло да бъде обещано и на онези, които не убиват. За да стане наказанието наистина назидателно, то трябва да бъде ужасяващо.
А днес – никакъв спектакъл, едно наказание, известно на хората само по слухове и от време на време по съобщението за някоя екзекуция, маскирано под смекчени формулировки. По какъв начин бъдещият престъпник би имал в съзнанието си, в момента на престъплението, санкцията, която с всички сили се мъчим да направим колкото се може по-абстрактна? И ако наистина желаем той да запази завинаги в съзнанието си този спомен, за да може първо да обуздае, а после да преобърне едно свирепо намерение, нима не трябва да се стремим дълбоко да запечатаме това наказание и ужасната му реалност във всички усещания с всички средства на образа и езика?
Всъщност или трябва да се убива публично, или да се признае, че нямаме право да убиваме. Щом обществото оправдава смъртното наказание чрез необходимостта от назидание, то самото би трябвало да се оправдае, като направи гласността необходима. То всеки път трябва да показва ръцете на палачите и да задължи твърде деликатните граждани да гледат заедно с всички онези, които в различна степен са подстрекавали този палач. В противен случай то ще признае, че убива, без да знае нито какво приказва, нито какво прави, или като знае, че тези отвратителни церемонии не само че не сплашват общественото мнение, но само да възбудят престъпността или да го хвърлят в смут.
Смъртното наказание не би могло да сплаши на първо място онзи, който не знае, че ще убие, който изведнъж се решава да действа и се подготвя като в треска или натрапчива невроза, нито този, който, отивайки на среща, за да получи обяснение, носи оръжие, за да сплаши неверницата или противника, и си служи с него, без да го е искал или без да е съзнавал, че го иска. То не би могло, накратко, да сплаши човек, извършил престъпление като сполетян от нещастие. Това значи да кажем, че в повечето случаи е безсилно.
Дали поне то сплашва онази порода престъпници, върху които твърди, че оказва влияние и които живеят от престъплението? Нищо не е по-малко сигурно от това. Можем да прочетем у Кьостлер, че докато екзекутирали джебчиите в Англия, други крадци упражнявали уменията си сред тълпата, заобиколила ешафода, където бесели техния събрат. Статистика от началото на века в Англия, сочи, че от 250 обесени 170 преди това са присъствали лично на едно или две смъртни наказания. Още през 1886 от 167 осъдени на смърт в затвора в Бристол 164 били присъствали пай-малкото на една екзекуция.
Не можем все пак да отречем, че хората се страхуват от смъртта. Лишаването от живот е наистина най-висшето наказание и би трябвало да породи в тях пределен ужас. Страхът от смъртта, идващ от най-тъмните глъбини на човека, го опустошава; инстинктът за живот, когато е заплашен, обезумява и се бори, обхванат от най-мъчително безпокойство. Следователно законодателят е имал основание да смята, че неговият закон действа върху един от най-загадъчните и най-въздействащи двигатели на човешката природа. Но законодателят е винаги по-елементарен от природата. Когато се вмъква, за да се опита да възцарува в тъмните страни на съществото, той още повече рискува да се окаже безсилен да намали сложността, която иска да командва.
Ако страхът от смъртта всъщност е очевиден, друг въпрос е, че този страх, колкото и силен да е, никога не е успявал да обезсърчи човешките страсти. Бейкън има право да каже, че не съществува толкова слаба страст, която да не може да се противопостави и да овладее страха от смъртта. Отмъщението, любовта, честта, страданието, друг страх тържествуват над него. Това, което любовта към друго същество или към родината, или опиянението от свободата успяват да направят, как така алчността, омразата, ревността да не са в състояние да сторят? От векове насам смъртното наказание, придружавано понякога от варварски изтънчености, се опитва да излезе наглава с престъпността: и все пак престъпността упорства. Защо?
Защото инстинктите, които се борят у човека, не са, както иска законът, постоянни сили в състояние на равновесие. Те са променливи, умират и тържествуват последователно и техните периодични дисбаланси подхранват жизнеността на духа така, както електрическите трептения на достатъчно близко разстояние образуват ток. Да си представим серията трептения между желанието и липсата на апетит, между решителността и отказа, през които всички ние минаваме за един-единствен ден, да умножим до безкрайност тези трептения и ще получим представа за психологичното размножение. Тези дисбаланси обикновено са твърде мимолетни, за да позволят на една-единствена сила да овладее цялото същество. Но случва се една от душевните сили да се разрази така, че да заеме цялото поле на съзнанието: никакъв инстинкт, било този за живот, не може тогава да противостои на тиранията на такава непреодолима сила. За да бъде смъртното наказание наистина плашещо, би трябвало човешката природа да е различна и да бъде толкова устойчива и ясна като самия закон. Но тогава тя би била мъртва природа.
Инстинктът за живот, колкото и да е фундаментален, е не повече от друг един инстинкт, за който психолозите в училище не говорят: инстинкта за смъртта, който изисква в даден момент разрушението на самия себе си и на другите. Вероятно желанието за убийство, често съвпада с желанието самия ти да умреш или да изчезнеш. Инстинктът за съхранение по такъв начин бива дублиран в различни степени от инстинкта за разрушение. Последният единствен успява да обясни напълно множеството извращения, от алкохолизма до наркотиците, които водят до съзнателно погубване на личността. Човек иска да живее, но е безполезно да се смята, че това желание подчинява всичките му действия. Той също така желае да бъде нищо, стреми се към непоправимото и смъртта заради самата нея. Понякога се случва престъпникът да желае не само престъплението, но и нещастието, което го придружава, дори и най-вече когато това нещастие е прекомерно. Когато това странно желание набъбва и се възцарява, не само че перспективата за осъждането на смърт не би възпряла престъпника, но е вероятно тя да прибави нещо към умопомрачението, в което той потъва. Тогава, в известен смисъл, човек убива, за да умре.
Наказанието, което възмездява без предупреждение се нарича всъщност отмъщение. Това е почти математически отговор, който обществото дава на онзи, който престъпи първичния му закон. Този закон е стар колкото човека и се нарича възмездие. Който ми причини зло, също трябва да страда; който ми е извадил едното око, трябва да стане едноок; който е убил, трябва да умре. Става дума за чувство, и то за особено силно чувство, а не за принцип. Възмездието е от порядъка на природата и инстинкта, то не е от порядъка на закона. Законът, по определение, не може да се подчинява на същите правила като природата. Ако убийството е заложено в човешката природа, законът не е създаден да подражава или да възпроизвежда тази природа. Той е създаден, за да я поправя. Докато възмездието се ограничава само да утвърди и да даде силата на закон на един чисто природен порив. Ние всички сме изпитали този порив, често за наш срам, и познаваме силата му: той достига до нас от дебрите на примитивното.
Смъртното наказание несъмнено е убийство, което, аритметически погледнато, заплаща за извършеното убийство. Но прибавя към смъртта един правилник, един обществен и познат на жертвата предумисъл, една организация, най-после, която сама е извор на душевни страдания, по-страшни от смъртта. Следователно няма равностойност. Много правосъдия смятат за най-тежко предумишленото престъпление, а не просто жестокото престъпление. Но какво друго е екзекуцията освен възможно най-предумишленото от всички убийства, с което никакво криминално злодеяние, колкото и пресметнато да е, не може да се сравни? За да има равнозначност, би трябвало смъртното наказание да накаже престъпник, който е предупредил жертвата си, че ще я убие по особено жесток начин, и който от този момент нататък я е затворил произволно, в течение на месеци. Такова чудовище не се среща в живота.
Алкохолът прави този скандал още по-очевиден. Известно е, че населението на Франция е системно интоксикирано от парламентарното си мнозинство най-общо поради отвратителни подбуди. От друга страна, делът на отговорност на алкохола в генезиса на престъпленията е кошмарен. Един адвокат (Гийон) го пресмята на 60%. За доктор Лагриф този процент варира между 41,7% и 72%. Една анкета, направена през 1951 г, в разпределителния център на затвора във Френ сред по-леките престъпления, разкрива, че 29% са хронични алкохолици, а 24% произхождат от семейства на алкохолици. Накрая 95% от детеубийците са алкохолици. Това са красноречиви цифри. Бихме могли да изложим и една още по-впечатляваща цифра: декларацията на един аперитив, който през 1953 г. отчита пред данъчните служби 410 милиона приход. Сравнението на тези цифри упълномощава да уведомим акционерите във въпросната къща и защитниците на алкохола в парламента, че със сигурност са убили повече деца, отколкото могат да си представят. Сам противник на смъртното наказание, аз съм далеч от мисълта да искам те да бъдат осъдени на смърт. Но като начало ми се струва наложително и спешно да бъдат отведени с военен ескорт да присъстват на екзекуцията на поредния детеубиец и на излизане да им се връчи лист със статистически данни, съдържащ цифрите, за които говорих.
Без абсолютна невинност не съществува върховен съдник. А всички ние сме вършили зло в живота си и дори това зло, без да попада под ударите на закона, е стигнало до неизвестно престъпление. Няма праведници, а само същества, повече или по-малко бедни откъм справедливост. Това, че живеем, поне ни позволява да го узнаем и да прибавим към съвкупността от действията си малко добро, което отчасти би компенсирало злото, което сме посели в този свят. Правото на живот, което съвпада с възможността за изкупление, е естественото право на всеки човек, дори на най-лошия. И най-долният престъпник, и най-неподкупният съдия се оказват един до друг, еднакво нещастни и единни. Без това право нравственият живот е невъзможен. На нито един от нас, в частност, не е позволено да погуби надеждата дори и на един-единствен човек, не и преди смъртта му, която превръща живота му в съдба и позволява тогава окончателна присъда. Но да се произнесе окончателна присъда преди смъртта му, да се обяви закриването на сметките, когато кредиторът е още жив, не е в правото на никой човек. На тази граница, който съди в абсолютна степен, сам абсолютно се осъжда.
На онези, които смятат, че каторгата е прекалено леко наказание, ще отговорим, първо, че им липсва въображение и, второ, че лишаването от свобода (като алтернатива на смъртното наказание) им се струва леко наказание по една-единствена причина и тя е, че съвременното общество ни е научило да презираме свободата.
Из: Албер Камю, „Размисли за гилотината“, превод Георги Панов, изд. „Наука и изкуство“, 1998
Снимка: Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s. Robert Edwards (CC BY-SA 3.0), en.wikipedia.org
