„Разхищението е много повече от лош навик. То е нехайство към света и насилие срещу природата!“ - Махатма Ганди

Роденият през 1934 г. Арун Манилал Ганди е световноизвестен лектор и внук на Махатма Ганди. Заедно със съпругата си развиват икономически програми в помощ на бедните в Индия, които осигуряват не само парична, но и морална подкрепа. През 1987 г. основава института за ненасилие „М. К. Ганди” и 30 години работи като журналист за „The Times of India”. Арун пътува и участва в над 60 събития на година – от университети до ООН, като изнася лекции за ненасилствена комуникация и решаване на конфликти по мирен начин.

Арун Ганди е само на 12 години, когато родителите му го оставят в „Севаграм” – известният ашрам на дядо му. За Арун човекът, който се бори за независимостта на Индия, обичаният от всички мъдър лидер, е просто неговият бапуджи. В поредица от житейски истории – мъдри и вдъхновяващи, той представя Махатма Ганди в една невиждана досега светлина – като човека Ганди и като любимия дядо, който му предава вдъхновяващи уроци и го повежда по истинския път от гнева към смирението.

Дядо ми помогна да осъзная, че всеки човек има стойност и значение. Той излъчваше обич и уважение към всички – млади и стари, бедни и богати. Постепенно си дадох сметка колко важно е за нас да се научим да се ценим като личности. Понякога се тревожим, че другите хора са по-добри от нас и забравяме кое е онова, което прави и нас ценни за света. Но след като се почувстваме уверени в себе си, започваме да разпознаваме и почитаме ценното и в другите около нас, независимо от социалния им статус или властта, приписвана им по светските стандарти.

Някои изследователи на живота на дядо ми го описват като враг на прогреса и парите, но това е погрешно тълкуване на ценностите му. Той ценеше парите заради ползата им като средство за слагане край на бедността и за подпомагане на хора в трудни ситуации. Но в никакъв случай не гледаше на тях като на мярка за стойността на дадения човек.

Ако дефинирате значимостта си по количеството пари, с които разполагате, и материалните си придобивки, много е вероятно в крайна сметка да се почувствате празен и кух. Изпитвам съжаление към хората, които се опитват да ме впечатлят със скъпи коли и огромни къщи, защото знам, че дълбоко в себе си тези хора усещат някаква болезнена липса. 

Никакво количество вещи, имоти и коли не е в състояние да запълни тази пустота в човешката душа! Но често виждам и хора, които се смятат за неудачници, защото са били уволнени от работните си места или едва успяват да си плащат наема за жилището. Подобни хора се страхуват, че по-заможните им приятели ще започнат да се отнасят пренебрежително към тях и това ги кара да се срамуват, че не разполагат с повече пари. Жалко за тях! Мисля, че е крайно време светът да научи едно – че стойността на човека не се определя по натрупаното богатство!

Преуспелите в настоящето общество хора, печелещи огромни заплати, имат пълното право да се гордеят с постигнатото, но те допускат огромна грешка, като си въобразяват, че размерът на банковата им сметка е мярка за стойността им като личности. Всъщност обикновено е точно обратното. „Материализмът и моралът са обратно пропорционални – смяташе бапуджи. – Когато едното се увеличава, другото намалява.” Той не смяташе, че печеленето на пари е аморално или че почтеността е вродена на бедността. Не беше съгласен единствено с фокусирането единствено и само върху материалните печалби, изключвайки всичко останало. Ако парите значат нещо за теб, тогава давай – работи и натрупай много пари. Но никога не забравяй, че те не са всичко!

Дядо казваше: „Искам да проумееш, че за производството на всяко нещо, което използваме, са вложени много усилия, време и пари. На всяко нещо. Затова, като изхвърляме нещо, без да се замислим, разхищаваме ресурсите на тази страна и злоупотребяваме с труда на хората, които създават разни неща за наша полза и удобство!“

Много преди хората да заговорят за опазване на околната среда и да си дадат сметка до каква огромна степен ние, хората, оказваме въздействие върху целия живот на нашата планета, дядо ми беше наясно, че свръхконсумацията на природни ресурси от едни води до икономическо неравенство за всички. 

Използван интелигентно и състрадателно, материализмът е в състояние да осигури приличен живот за всеки човек на земята. Но използван за експлоатация и злоупотреби, материализмът създава невъзможен световен дисбаланс. За съжаление, от времето на дядо ми насам неравенствата само се увеличават. Днес най-богатият 1 процент от населението на света контролира повече от половината богатства на глобално ниво. Заможните си мислят, че са в правото си да присвояват всичко, което си пожелаят, а останалото да захвърлят като ненужен боклук.

„Нашите алчност и склонност към разхищение увековечават бедността по земята, а това е престъпно насилие срещу човечеството!“ – казваше дядо.

Моят дядо вярваше неотклонно в силата на отделния човек да промени света, но от друга страна аз напълно разбирам хората, които и до днес продължават да се питат дали личните им усилия са в състояние да допринесат с нещо за подобряването на света. Даже най-оптимистично настроените учени по климатичните промени вече твърдят, че нивата на въглероден диоксид във въздуха на планетата се повишават много по-бързо от очакваното. Ясно е, че не след дълго въздействието им върху околната среда ще бъде катастрофално. 

Но с какво биха допринесли индивидуалните ни усилия да намалим въглеродните си отпечатъци, след като големите компании, самолетите и колите продължават да бъдат основните източници на заплаха за Земята? Вероятно най-добрият отговор на този въпрос идва от майката на бапуджи, която не е ходила на училище, но е оставила на дядо ми множество добри съвети на природно интелигентен човек. Тя е познавала добре идеите на древната индийска и старогръцка философия (които впоследствие се сдобиват с ранга на самостоятелна наука), твърдящи, че всичко е направено от дребни, самостоятелни частици, наречени атоми, които се събират по различни начини, за да оформят света около нас. Учела е дядо ми, че „атомът е отражение на вселената”. 

Така от най-дребния човешки акт до най-грандиозния всичко, което правим в живота си, се превръща в огледало на начина, по който ще изглежда големият свят. Погрижи се за собствената си околна среда – и светът постепенно ще се превърне в по-добро място за живеене. Така го е учила тя.

Богатството може да разреши много проблеми, ала алчността и безчувствието създават много повече. Бапуджи нямаше нужда от нищо повече от бюро, молив и хартия, за да вдъхновява хората и да трансформира света, но повечето хора днес трупат материални богатства с ужасяващо алармираща скорост. Купуваме ли, купуваме, а после се чудим какво да правим с всичко, което притежаваме. 

В Съединените щати например е възникнала цяла индустрия около необходимостта на хората да подреждат вещите в домовете си. Книгите и консултантите по въпроса (да, има дори консултанти!) наставляват, че първата задача за тази цел е да изхвърлиш повечето от вещите, които си натрупал, защото вече нямаш нужда от тях. Това обаче налага един по-важен – всъщност най-съществения – въпрос: защо изобщо сме купили всичко това?

Купуването на разни неща, било то обувки, мебели или диамантени пръстени, може и да носи известно краткосрочно чувство на удовлетворение, но то бързо изчезва. Привикваме към онова, което имаме, затова накрая просто излизаме и купуваме друго, надявайки се да изпитаме пак онази сладка тръпка. 

Ала никакво количество вещи не е в състояние да запълни пустотата в душите ни! Добре е да разберем, че много повече радост ще ни донесат нещата, които изработваме със собствените си ръце, отколкото онези, които купуваме и скоро хвърляме.

Избрано от Арун Ганди „Даровете на гнева“, изд. Кръгозор
Снимка: mkgandhi.org