Народните поговорки, които свидетелстват за отколешното философско-морално отношение към този феномен ~ споделено от книгата на Николай Антонов „Сто години за всеки. Рецептите на Петър Димков“.
(The Sick Girl, 1892, by Felix Vallotton)
Много народи тачат една и съща поговорка, която бездруго смятат, че е измислена най-напред при тях. Тя звучи приблизително така: „Не крий болестта си, защото ще умреш.“
Страшна закана! Не стига нещастието на заболелия, но и предупреждението за смърт (по съвсем друга причина). Но какво означава тази поговорка? Що за оценка дава тя на феномена „болест - заболял“?
На болен, който крие болестта си от другите, поговорката поглежда като на човек, който се е провинил в нещо, но го премълчава и укрива. Едновременно тя го предупреждава за последствията: премълчаването ще доведе до смърт - като наказание за премълчаването. Обратното, ако болният навреме и на всеослушание огласи, че е заболял, има шансове да оздравее. В такъв случай оздравяването ще дойде като вид награда. Но то също носи странни особености - осъзнаване на вина, прегрешения, заради които можеш да бъдеш наказан, ала и да бъдеш опростен, ако постъпиш, както се изисква от обстоятелствата.
У всички народи тези обстоятелства съвпадат! Те изискват от заболелия откровеност, настояват за споделяне на случилото се, срещу което обещават съвети и помощ. Но изпъква главното: заболелият се изправя пред обществото с болестта си досущ като пред съд, пред който трябва да се „покае“ и осъзнае допуснато провинение.
А на какво се осланя заканата за наказание (при това смъртно!), ако болният крие болестта си? На някакво странно, дори зловещо съображение, възникващо в хода на заболяването. Защото обявяването на болестта, разгласяването - дори ако се вземе като повод и условие за съответно лечение и помощ - все пак остава неразгадано с тайнствената необяснимост на заканата за смърт, без изрично да се упоменава дали това важи за смъртоносни поначало болести, или се отнася до заболяванията „изобщо".
Изпъква съществена подробност в произшествието на боледуването, изразяваща отначало докрай морално-духовни изисквания и категории независимо от болестта, на която се приписва само съответният провокативен момент.
Лечителя обръщаше голямо внимание на всички предизвестия, които предупреждават болния, че с него ще се случи нещастие. Със самото това болестта се „приравнява“ с произшествията, с „белите“ и „ядовете“, които дават да се узнае за тях - било чрез сънища, било чрез други поличби - още далеч преди заболяването да се появи и „разгърне“. Тази особеност също „приобщава“ болестите, заболяването към произшествията с по-голямо значение за околните, отколкото това изглежда понякога.
Болестта е явление, което не може да остане незабелязано дори още когато не се е проявило. То е „влязло“ в човека, руши хармонията на организма му, потиска едни функции, насърчава други, създава „брожения от енергии“, които не могат да се уталожат и в края на краищата неизбежно се отразява и в сънищата. То става донякъде иносказателно, но става. Болният е болен още преди да е болен! Собствените му сънища го убеждават в това.
„Не се преструвай на болен, защото ще се разболееш.“ И тази поговорка свидетелства за философско-морално отношение към феномена - при това твърде отколешно. Да се преструваш на болен, е твърде сложен „вариант“. Подбудата може да бъде зевзешка - т. е. създаване оживление и недоразумение там, където може и без него. Преструващият се на болен може да го прави, за да изпроси милост, състрадание, помощ. Морално-духовното провинение пак е налице. Може да го върши и заради облагата на състраданието, изискващо помощ (материална например). В този случай се намесва и нещо като самоунижение. Става дума за вариант на доста често използвана измама, наивна на пръв поглед, като примерно присвояване на щедра милостиня от някого, който проси, но си има всичко. Подобно провинение не остава без последствия! Съобразно присъдата на народната поговорка то се наказва (и колко „реципрочно!“) тъкмо със заболяването, което самият „потърпевш“ си е избрал.
Така „изпросената“ ( а би могло да се каже и „хитро изиграна роля на страданието“) се превръща в своята противоположност - „механизъм“, широко разпространен и назидателен в отношенията между хората.
По принцип законите на човешкото поведение (на човешките взаимоотношения) допускат човек да се прави на онова, което не е, но при категоричната повеля: „Да не ощетява никого по никакъв начин“. А тъй като болестта невинаги е „удобна" за разиграване на подобен вариант, тя в това нейно „въплъщение“ попада сред „забраните на човещината“.
Противопоказана е дори в случаите, когато човек иска или може да се прави на болен, просто за да покаже, че е в състояние да го прави. В живота подобни „преструвки“ се допускат. Дори са широко разпространени - дотолкова, че всеки живее почти не така, както трябва, и прави най-често точно онова, което не бива да върши. Но в тези случаи той получава назидание от друг род - т. е. не така фатално, както би могло да се окаже (и се оказва), когато в поведението на човека се намесва въображаемо заболяване. Описани са безброй случаи от най-известни автори - например Монтен - в разказа за младия човек, който се преструвал, че ослепял с едното око, сложил си превръзка и когато след няколко дни я снел, окото му наистина било сляпо.
Този проблем е важен и ясновиден, защото е родствено свързан с онова състояние, познато на всички и изживявано от всички, когато по време на епидемия или разпространение на някоя болест всекиму се струва, че няма да бъде отминат, дори започва да „чувства“ признаците на заболяването и в края на краищата заболява - сякаш става жертва на породената у самия него кратка слабост („съгласие“ да се разболее при голяма опасност това все едно да стане).
Този момент е извънредно важен в поведението на човека, той е водоразделен - възможно е и друго развитие - т. е. амбивалентно състояние, което се предизвиква от опасността на всяка разпространяваща се болест. И какво точно ще се случи, зависи от волята, желанието, вярата и пр. на потърпевшия.
Лечителя смяташе въпросния момент за извънредно важен, с огромно прогностично (ясновидско) значение. Той го бе свел до една златна максима: „Човек не трябва да боледува.“ А не следва да боледува, защото нормалното му битие от само себе си изключва произшествието, приключението, изпитанието на болестта, освен в случаите, когато е налице сериозно нарушение на природния закон. Но тъкмо то е и основанието този закон, съпоставен с човешкото битие, да „отминава“ заболяването, да изключва болестта - и неизбежната, и „пожелаваната“.
Човек се ражда, за да бъде здрав - такъв е изводът, становището на всеки, който обмисля философски този проблем. Би било глупаво и въпиещо нелогично да се създаде съвършено чудо, каквото е човекът с неизчерпаемите, удивителни възможности на неговата мисъл, и точно в него да „бодне“ опасността или необходимостта от боледуване.
Когато индивидът е „далеч“ от всяко заболяване и опасност да заболее, ангажирането на мисълта му с въображаемата болест обикновено се насочва против самия него и дава тласък на болестта, колкото тя да е илюзорна или далечна в даден момент.
Може да се случи точно обратното - при противоположното отношение към болестта - въображаема или настъпила. Оказва се, че това е едва ли не най-важното в отношението на човека с болестта!
Лечителя го бе узнал и изучил в тежки изпитания.
Избрано от: „Сто години за всеки. Рецептите на Петър Димков“, Николай Антонов, изд. Гея-Либрис
Картина: The Sick Girl, 1892, by Felix Vallotton, chinaoilpaintinggallery
