„Мълчанието може да бъде време за съсредоточаване, вдъхновение или страдание за човека, който е загубил донякъде или изцяло умението да се изразява.“
Потиснати, нещастни и в лошо настроение… Кой не се е чувствал така? Това обаче съвсем не означава, че сме болни. Професорът по психология в Парижкия университет „Дени Дидро“ и специалист по адиктология, Мишел Льожоайо, се наема да помогне на милиони хора по света да се преборят с пристъпите на меланхолия и потиснатост. Ето някои от неговите размишления и съвети, събрани в бестселъра му „Лошото настроение – залог за здраве и жизненост“ (Изд. „Факел Експрес“)
(Night in Saint Cloud, 1890 by Edvard Munch, The National Gallery, Oslo, Norway)
Всичко, което трябва да знаем за нашата потиснатост, за да се избавим от нея
„За скърбите няма утеха,
можем само да ги пренебрегнем…
… Животът, не го ли хванеш за гушата,
ще ти прегризе гърлото.“
♠ Стендал
Идваме на този свят с вик. Поемаме, крещейки, първата глътка въздух и животът ни във всяка една възраст ще ни предоставя поводи за недоволство и фрустрация, които трябва да се научим да преодоляваме. Няма нищо болезнено в анализа на тези поводи. Запазваме желанието си да викаме и в него няма нищо тревожно. Ала когато разберем какво точно означава всекидневната ни потиснатост, ще намерим енергия да я преодолеем.
Двете форми на меланхолията
Съществуват нежни меланхолии, в които се приютяваме, доставят ни особено удоволствие и осмислят живота ни. Такава меланхолия, както много хубаво е казал Виктор Юго, е щастието да си тъжен. Но има и други състояния, които спадат към истинската болка. „Клиничните“ меланхолии са болести, при които човек губи енергията си, желанието да живее, вярата в себе си. Когато лекарят говори за меланхолия, има предвид болест, която се лекува, докато поетът вижда в нея само неосъзната печал.
За писателя Ролан Барт, голям познавач на нашите навици и несъвършенства, потиснатостта и депресията нямат нищо общо. Меланхолията в най-тежката си форма „няма никаква връзка с подмолната и общо взето, напълно цивилизована потиснатост, предизвикана от сложни любовни отношения; тя няма никаква връзка с „вцепенението“ на изоставения субект: при депресията не съм на себе си. Депресията е катастрофа: „С мене е свършено!“
Голямата разлика между потиснатост и депресия е тяхната продължителност. Диагнозата „депресия“ се поставя едва след няколко (най-малко три, най-често шест) месеца тъга и загуба на енергия. Потиснатостта идва на вълни, на пристъпи. Колкото и да е обезпокоителна, тя не ни обзема окончателно.
Въпросът „Здрав ли съм?“ е белег за добро здраве. Истинският меланхолик, болният от депресия, не се съмнява в нищо. Той е убеден, че е недостоен, че е виновен за своите нещастия и за злочестините на света. Модерният меланхолик се колебае. Не е чак толкова уморен от себе си. Пита се дали е нормално, когато чашата е наполовина пълна, за него да е винаги наполовина празна. Трябва да разбере, че съмнението му е полезно. Ако не винаги е сигурен, че е болен, това е добре, защото не е болен. Разговорите със самия себе си, колебанията му не означават болест. Непризнатият здрав човек в него спори и се отбранява.
Френският психиатър Жан Дьоле прави разлика между потиснатост и депресия. От едната страна е болестта – депресията е психическа болка, която е като физическата болка. Човек живее с нея без радости, в очакване на смъртта. От другата страна е потиснатостта, която може да се оприличи с литературния сплин, с насладата от тъгата.
Писателите и поетите също разграничават чувството на потиснатост от депресията. Хранят се от литературната си тъга. Живеят от скръбта си. Видът им е мрачен, но това не им пречи да умножават успехите си. Франсоаз Саган започва кариерата си на писателка с романа „Добър ден, тъга“. Става специалистка по нещастните любовни истории. „Колебая се да назова това непознато чувство, чиято скука и сладост ме обсебват, с красивата и сериозна дума „тъга“. Тази нейна потиснатост ѝ предоставя всички сюжети на романите. „Тъгата – пише Саган – винаги ми е изглеждала почтена.“
Ефектът „Водка“ или ефектът „мастика“
Облачето печал нормално се носи над главата ни. То потъмнява, когато вали, когато сме уморени или се чувстваме самотни. Следва ни, но не пречи да работим, да обичаме или да се срещаме с приятели. Всеки от нас носи със себе си малко тъга. Разликата идва от начина, по който живеем с нея. Здравият човек не пъди облачето си. Той знае, че тъгата няма да му попречи да изпитва и други емоции. Той е преминал от ефекта „мастика“ към ефекта „водка“. От една капка мастика водата в чашата побелява. За онзи, който е развил способността си да поддържа добро настроение, моментната печал е като капка водка. Почти не усещаш вкуса ѝ, когато е разтворена в плодов сок. Само създава леко горчив привкус, който след време ще се научиш да харесваш…
Имат ли тези два вида меланхолия – леката и смазващата – нещо общо? Не съм сигурен. Първата – подмолната или цивилизованата потиснатост – е резултат от неправилен поглед към себе си, приятелите, емоциите. Другата е в различна степен брутално скъсване с начин на живот, който до този момент е бил безметежен. Когато приятели или пациенти ме питат какво е мнението ми за онова, което наричат „тъпо ми е“, знам, че няма прост и бърз отговор на въпроса дали тяхната тревожност се дължи на потиснатост или на болест. Какво стои зад кризата на пубертета, страха от навлизане в активния живот, тревожността на петдесетгодишните или на шейсетгодишните, страха от пенсиониране, несполуките в семейните отношения, стреса от работа или преоценката на смисъла на живота?
Депресията е загуба, потиснатостта е забрава
Когато пианистът Владимир Хоровиц изпадал в пристъп на меланхолия, оставал в леглото и губел способността си да свири на пиано. Между 1935-а и 1939-а, през 1953-та и после през 1965-а почти напълно спрял да свири. Твърде различни са душевните тревоги на всички творци, били те музиканти или други хора на изкуството. Те трябва да преминат през мигове на вглъбяване, мълчание и самооценка, които да им послужат да намерят по-силни изразни средства, своята самобитност, начина да надминат себе си. Мълчанието може да бъде време за съсредоточаване, вдъхновение или страдание за човека, който е загубил донякъде или изцяло умението да се изразява. Владимир Хоровиц успял да възвърне доброто си настроение и таланта. Всекидневната потиснатост е по-малко опасна. Трябва само да си спомниш какво си, какво струваш и какво ще станеш. Следователно потиснатостта не е загуба, а забравяне, поставяне в скоби. Тя е грешка в преценката, тройно забравяне.
- Забравяне на желанията ни:
Най-пренебрегнати са най-леките, най-забавните, най-веселите желания – от развлеченията до секса, от лекомислието до желанието да се смеем без причина. При най-тежките форми на меланхолия или на диагностицирана депресия забравянето на желанията може да стигне до загуба на жизненоважни нужди като глад или необходимост от сън.
- Забравяне на качествата ни:
Потиснатостта ни кара да се съмняваме във физическите и интелектуалните ни качества, в обаянието ни, в способността ни да си намираме приятели, да се влюбваме, разлюбваме и пак да се влюбваме. Най-големите меланхолици до такава степен не си дават сметка за собствената си стойност, че се питат дали заслужават заплатата си. Наистина съм срещал силно депресирани хора, които предлагат на шефа си да им плаща по-малко, защото трудът им не заслужавал онова, което получават. Позволявам си да кажа на онези, които не смятат, че им плащат достатъчно, че техният напълно основателен протест е знак за добро здраве.
- Забравяне на своите дейности и енергия:
Потиснатостта създава чувството, че си много бавен, мързелив, инертен, постоянно уморен. Забравяш положителните резултати от действията си. При меланхолията или тежката депресия се забелязват само грешките, недовършените задачи и нищо от това, което напредва или се подготвя.
При всяка от срещите ми с депресиран пациент трябва да го накарам да се усъмни в погрешната си самооценка и в оценката на близките си. Всичко започва от момента, когато той ми разказва какво му липсвало, какво бил провалил, какво не бил направил, какво трябвало да направи, за какво съжалявал. Бъдещето му било по-черно и от миналото му. После идва колебанието. Наистина ли е толкова потиснат, колкото си мисли и се опитва да ми внуши? Наблюдавам го и откривам у него качества, които той още не може да види. След известно време и той самият ще открие способности, които е мислел за безвъзвратно изгубени. Дори ще започне да използва качествата, обаянието и енергията си. У него има повече радост, отколкото смее да признае, повече бъдеще, повече възможности. Но трябва да приеме да направи крачка встрани, да промени начина си на мислене и да потърси други емоции.
От: „Лошото настроение – залог за здраве и жизненост“, Мишел Льожоайо, изд. Факел Експрес
Картина: Night in Saint Cloud, 1890 by Edvard Munch, The National Gallery, Oslo, Norway, commons.wikimedia.org
