„Да станеш жертва на депресия или тревожност означава да станеш затворник на собственото си его, лишен от полъх на свеж въздух отвън.“
(Avenue in the park, 1888, by Vincent van Gogh)
Отдавна се знае, че цял куп психически проблеми – включително заболявания като психозата и шизофренията, протичат по-зле в градовете, отколкото на село. Въпреки това, психологическите ефекти от откъсването от природата се изследват както трябва от едва 15 години. Група учени от университета в Есекс са провели най-детайлното изследване по въпроса до този момент. Те проследяват психическото състояние на жителите на над 5000 домакинства в продължение на над 3 години. Интересували се основно от два типа домакинства – хора, които са се преместили от земеделски район в града, и хора, които са се преместили от града в земеделски район. Интересувало ги дали това оказва някакво влияние върху депресията.
Отговорът, до който достигнали, бил ясен: хората, които напуснали града, имали значително подобрение, а тези, които се преселили в град, се влошили съществено. Оказва се, че и много други изследвания стигат до същия извод. Учените, провели изследването, били наясно, че тук са замесени много различни фактори: възможно е общностите от земеделските райони да са по-сплотени, престъпността и замърсяването там да са по-слаби и това да е причината да се чувстваш по-добре, когато живееш на подобно място. Ето защо в друго проведено във Великобритания изследване решили да изолират този тип фактори. Сравнявали бедни градски квартали със зелени площи със сходни бедни градски квартали без зелени площи. Всичко, включително нивата на социална кохезия, било еднакво. Въпреки това се оказало, че в кварталите с повече зелени площи има по-малко стрес и отчаяние.
Докато преглеждах данните, ме порази едно изследване, което беше изключително просто замислено. Събрали жители на градовете и ги накарали да се разходят сред природата, след което проверили тяхното настроение и концентрация. Както можело да се очаква, всички се чувствали по-добре и имали по-добра концентрация, само че ефектът бил много по-силен при хора с депресия. Тяхното подобрение било пет пъти по-голямо от това при останалите. Защо ставало така? Какво се било случило с тях?
….За да разберем защо се чувстваме по-добре в такъв тип среда, каза Изабела, трябва да започнем с нещо съвсем първично: „Работата е там, че ние сме животни, макар да го забравяме непрекъснато.“ Тъй като сме животни – каза тя и посочи към тялото си, – „това нещо е направено да се движи“. Когато търсим начин да се почувстваме по-добре, ние се опитваме да го открием в езика, в създадените от нас символи. Тези символи обаче са, погледнати в перспектива, съвсем ново изобретение. „Били сме безгръбначни в продължение на почти 500 милиона години. Били сме бозайници в продължение на 250–300 милиона години. Били сме примати 65 милиона години.“ Във времето, което прекарала в конгоанските джунгли, живеейки, спейки и хранейки се с бонобо, обясни тя, научила колко близки сме с тях. „Били сме животни, които се движат много по-дълго, отколкото сме били животни, които говорят и разменят идеи – каза ми тя. – Само че продължаваме да си мислим, че депресията може да се лекува на концептуално ниво. Мисля, че [първият отговор] е по-прост. Нека първо решим проблема на физиологично ниво. Излез навън и започни да се движиш!“
Трудно е, когато си гладно животно, движещо се из неговата естествена среда и с прилично положение в групата, да изпаднеш в депресия, каза ми тя – практически няма документирани такива случаи. Данните показват ясно, че физическото натоварване намалява съществено депресията и тревожността. Според нея причината е, че то ни връща в естественото ни състояние – онова, в което осъзнаваме телесността и животинската си природа, движим се и усещаме прилив на ендорфини. „Не мисля, че децата или възрастните, които не се движат и не прекарват известно време сред природата, могат да се считат за напълно здрави животни“, добави тя.
Според нея обаче това не е всичко. Когато учените сравнили хора, които тичат на пътека във фитнес зала, с хора, които тичат сред природата, установили и в двата случая намаляване на депресията, но то било по-изразено при вторите.
Изабел ми каза, че има и друга теория, с която някои учени обясняват защо пребиваването сред природата облекчава депресията при много хора. Биологът Едуард Уилсън – един от най-изявените учени в областта през ХХ век, твърди, че всички хора притежават естествен усет, който той нарича „биофилия“. Това е вродена любов към онези места, където сме прекарали по-голямата част от своето съществуване като биологичен вид, а също към формите на живот, които ни заобикалят и правят съществуването ни възможно.
Почти всички животни се депресират, ако бъдат извадени от средата, която са еволюирали да обитават. Жабата може да живее на сушата, само че ще бъде изключително нещастна и ще загуби желание да го прави. Защо, пита се Изабел, ние да сме изключение от това правило?
Трудно е тази теория да се провери по научен път, но има един опит в тази посока. Социалните учени Гордън Орианс и Джудит Хеерваген работили с групи от цял свят, принадлежащи към съвсем различни култури. Показвали на участниците в експеримента изображения на съвсем различни пейзажи – пустини, градове, савани. Така открили, че навсякъде, без значение каква е културата, хората проявяват предпочитание към пейзажи, сходни с африканските савани. В това, изглежда, има нещо, заключили те, което ни е вродено.
Така стигаме до друга причина, която според Изабел може да обясни защо страдащите от депресия и тревожност изпитват облекчение сред природата. Когато си потиснат – както Изабел е наясно от собствения си опит, – ти се „фокусираш върху себе си“. Попадаш в плен на собствената си история, на собствените си мисли, които дрънчат в главата ти монотонно и упорито. Да станеш жертва на депресия или тревожност означава да станеш затворник на собственото си его, лишен от полъх на свеж въздух отвън. Редица учени са показали, че типична реакция към природната среда е точно обратното на това усещане – благоговението. Когато съзерцаваш природен пейзаж, изпитваш усещане, че самият ти и грижите ти са незначителни, а светът е огромен. Това усещане свива егото ти до размери, в които то може да бъде овладяно. „Това е нещо, което е по-голямо от теб“, каза Изабел, оглеждайки се наоколо. „В това усещане има нещо дълбоко, животински здравословно. Хората обичат да го изпитват дори когато е краткотрайно и мимолетно.“ Това ни помага да разберем по-дълбоките и обхватни начини, по които сме свързани с всичко около нас. „Това е нещо като метафора за нашата принадлежност към една всеобхватна система“, твърди тя. „Винаги си част от мрежа“, дори когато не го осъзнаваш, си просто „брънка“ от нещо огромно.
В щатския затвор в Южен Мичиган през 70-те години съвсем случайно бил проведен експеримент, подложил на проверка тази идея. Поради начина, по който бил изграден затворът, половината от килиите имали изглед към земеделски земи и дървета, а другата половина – към тухлени стени. Архитект на име Ърнест Мур прегледал медицинските досиета на затворниците в двата типа килии (които не се различавали по никакъв друг начин) и установил, че ако си в групата на онези, които виждат горите и полята, то е 24% по-малко вероятно да се разболееш телесно или психически.
„Следва да се признае – каза ми по-късно професор Хауърд Фрумкин, един от водещите експерти в света, – че ако имахме лекарство, което при първоначалните изпитания покаже такава ефикасност, щяхме да се втурнем да изследваме начина му на действие... Това е лечебно средство, което практически няма странични ефекти, не е скъпо, не е нужно да се предписва от обучен професионалист и до този момент е потвърдено в значителна степен, че действа.“ От друга страна, е много трудно да намериш финансиране за такива изследвания, добави той, защото „съвременната биомедицина в голяма степен е доминирана от фармацевтичната индустрия“. Тя не се интересува от това, защото „е много трудно да комерсиализираш контакта с природата“. Това не може да се продава, значи не ни вълнува.
Избрано от: „Изгубени връзки“, Йохан Хари, изд. „Изток-Запад“, 2019 г.
Картина: Avenue in the park, 1888, by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery
