„Стресът в телата ни се появява заради хроничните ни страхове и съмнения. Ако съумеем да овладеем страховете си, ние ще успеем да си възвърнем контрола върху собствения си живот.“
Страхът убива
Помните ли шокираните вцепенена лица на моите студенти по медицина от Карибите, когато се провалиха на теста, представляващ училищният еквивалент на кръвожадния лъв? Ако си бяха останали сковани от страх, гарантирам ви, те щяха да се провалят на изпитите си в края на семестъра. Простичката истина е, че когато сте уплашени, затъпявате. Учителите постоянно го наблюдават сред студентите, които „не се справят добре на тестовете“. Стресът от изпита парализира и моите студенти, които с треперещи ръце маркираха грешните отговори, защото в паниката си не можеха да използват складираната в мозъка си информация, която старателно бяха трупали цял семестър.
ХХН системата (хипоталамусно-хипофизно-надбъбречната ос) е чудесен механизъм за справяне със силния стрес. Но тази защита не е създадена, за да бъде постоянно активирана. В съвременния свят по-голяма част от стреса, на който сме подложени, не е във вид на сериозна, конкретна „заплаха“, която лесно можем да разпознаем, да й реагираме и да продължим напред. Непрестанно биваме обсаждани от купища неразрешими проблеми, засягащи личния ни живот, работата и опустошаваното от войни човечество. Подобни притеснения не заплашват непосредствено нашето оцеляване, но въпреки това могат да активират ХХН ос, което води до хронично повишаване нивата на стресовите хормони.
За да илюстрирам неблагоприятните ефекти от постоянно високото ниво на адреналина, ще използвам като пример състезание по бягане. Изключително добре подготвена група от здрави спринтьори се подреждат на стартовата линия. Когато чуят командата: „На позиции!“, те заемат нисък старт и поставят краката си на стартовите блокчета. След това съдията извиква: „Готови!“ Мускулите на атлетите се стягат, докато те се повдигат на пръстите на ръцете и краката си. Когато застанат в позиция „Готови“, в телата им се освобождават адренални хормони, които ги подготвят за борба и дават сила на мускулите им да се справят с трудната задача, която ги очаква. Докато спортистите изчакват команда „Старт“, телата им са напрегнати в очакване на предстоящото състезание. При едно обикновено надбягване това напрежение преди съдията да извика: „Старт!“ продължава само секунда-две. Но в нашето въображаемо състезание командата „Старт“, която трябва да пусне в ход атлетите, така и не идва. Спортистите стоят на стартовите блокчета, кръвта им е изпълнена с адреналин, телата им изнемощяват под напрежението от подготовката за едно състезание, което изобщо няма да започне. Независимо колко добре са подготвени физически, след секунди те ще рухнат от преумора.
Ние живеем в свят, за който постоянно важи командата „Готови“, и според все по-голям брой изследвания нашият свръхнапрегнат начин на живот влияе пагубно на здравето ни. Ежедневните стресови фактори постоянно активират ХХН оста, подготвяйки телата ни за действие. За разлика от състезателите, стресът в нашите тела се появява заради хроничните ни страхове и съмнения. Почти всички сериозни болести, от които хората страдат, се дължат на постоянния стрес.
В една студия по темата, публикувана през 2003 г. в „Сайънс“, учените разглеждат въпроса защо пациенти, приемащи селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (СИОЗС) - антидепресанти като прозак и золофт - не се подобряват веднага. Обикновено минават поне две седмици от започването на лечението до момента, в който пациентите започват да се чувстват по-добре. Според изследването при депресираните хора се наблюдава изненадваща липса на делене на клетки в една област на мозъка, наречена хипокампус - част от нервната система, свързана с паметта. Хипокампусните клетки започват отново да се делят от момента, в който пациентите за пръв път усещат промяната в настроението си, дължаща се на СИОЗС - седмици след началото на лечението си. Това проучване, както и други като него, подкопават теорията, че депресията е просто резултат от „химичен дисбаланс“, който оказва влияние върху производството на моноаминни сигнални вещества в мозъка, и конкретно на серотонин. Ако беше наистина толкова просто, СИОЗС вероятно щяха да възстановят химичния баланс веднага.
И други изследователи сочат като причина за депресията забавянето растежа на невроните от стресовите хормони. В интерес на истината, при пациенти с хронична депресия хипокампусът и челният дял на мозъчната кора - центърът на висшия човешки разум - са физически свити. Рецензия към тази студия, публикувана в „Сайънс“ гласи: „През последните години хипотезата за стреса измества тази за моноамините. Тя гласи, че депресията се дължи на претоварване на стресовия апарат в мозъка. Основният герой в теорията е хипоталамусно-хипофизно-надбъбречната (ХХН) ос“ (Holden 2003). Влиянието на тази ос върху клетъчното общество е подобно на ефекта от стреса върху човечеството.
Представете си динамичното общество през годините на Студената война, когато опасенията за ядрена атака от страна на Съветския съюз са тормозели съзнанието на всеки американец. Подобно на клетките в един многоклетъчен организъм, и членовете на обществото по време на Студената война чинно изпълняват задълженията си, с което спомагат за развитието на общността и обикновено се разбират помежду си добре. Фабриките произвеждат продукция, строителите строят нови домове, магазините за хранителни стоки продават храна, децата ходят на училище и учат уроците си. Обществото е здраво и се развива, докато жителите градивно си взаимодействат за постигането на една обща цел.
Внезапно воят на сирена за въздушно нападение разтърсва града. Всички спират работа, за да избягат, търсейки защита в бомбоубежищата. Хармонията в обществото е нарушена, защото хората, грижейки се за собственото си оцеляване, си проправят път към някое бомбоубежище. Пет минути по-късно се чува сигнал за край на тревогата. Гражданите се връщат към задълженията си и продължават живота си в развиващата се общност.
Какво обаче би станало, ако завият сирените, хората побягнат към убежищата и не бъде подаден сигнал за край на тревогата? Те биха останали в състояние на защита до безкрай. Колко дълго могат да издържат така? Накрая обществото би се сринало поради недостиг на храна и вода. Един след друг ще умрат дори и най-издръжливите, омаломощени от хроничния стрес. Една общност лесно може да преживее краткотраен стрес, като например обучение за въздушно нападение, но когато стресът продължи дълго, той причинява спиране на развитието и упадък на общността.
Друг пример за влиянието на стреса върху населението е трагедията от 11-ти септември. До момента на терористичната атака страната беше в състояние на растеж. Веднага след терористичната атака, докато шокът от новината се разпространяваше и обхвана не само Ню Йорк, но и цялата страна, нашето оцеляване беше поставено под въпрос. Въздействието от изявленията на правителството, наблягащи върху наличието на постоянна заплаха вследствие на атаката, беше подобно на действието на адреналните сигнали. Те карат членовете на общността да преминат от състояние на растеж в състояние на отбрана. След няколко дни, прекарани в спиращ дъха страх, икономиката на страната беше така застрашена, че се наложи президентът да се намеси. За да стимулира растежа, той непрестанно подчертаваше: „Америка е отворена за бизнес.“ Нужно беше да мине известно време, за да отмине ужасът и да се стабилизира икономиката. Въпреки това останалият у хората страх от терористични атаки все още източва силите на страната ни. Като нация ние трябва да осъзнаем, че страхът влошава качеството ни на живот. В известен смисъл терористите вече са победили, защото успяха да ни уплашат толкова, че да изпаднем в хронично, изтощително състояние на защита.
Освен това бих ви помолил да обърнете внимание на това как личните ви страхове и защитно поведение влияят на живота ви. Кои страхове спират растежа ви? От какво са породени те? Нужни ли са ви? Реални ли са? Допринасят ли за пълноценния ви живот? Ако съумеем да овладеем страховете си, ние ще успеем да си възвърнем контрола върху собствения си живот. Президентът Франклин Д. Рузвелт познава унищожителната сила на страха. Той подбира думите си внимателно, когато съобщава на народа за настъпващата Голяма депресия и надвисналата Световна война: „Няма от какво да се страхуваме, освен от самия страх!“. Отърсването от страховете ни е първата стъпка към постигането на смислен и пълноценен живот.
От: „Биология на убежденията”, Брус Липтън, изд. „Изток-Запад“
Снимки: brucelipton.com
