Да започнеш нов живот е принципно невъзможно, можеш само да продължиш стария ~ Имре КЕРТЕС

Творчеството на Имре Кертес е пряко свързано с личните му преживявания като 14 годишно момче, което оцелява в нацистки контреционен лагер. Основните теми в романите му, освен Холокоста, са диктаторските режими и личната свобода. Световната слава го спохожда след спечелването на Нобеловата награда за литература през 2002 година, която получава за своите книги, „които подкрепят крехкия опит на индивида срещу варварския произвол на историята“. 

Ирме Кертес е унгарец с еврейски произдохрод, роден на 9 ноември 1929 година в Будапеща. В края на Втората световна война през 1944 е депортиран в Аушвиц в Полша, а по-късно и в концентрационния лагер в Бухенвалд в източна Германия, който е освободен от американските войски през 1945. След войната работи като журналист и преводач. Негово дело са преводите на унгарски на Ницше, Зигмунд Фройд, Лудвиг Витгенщайн и Елиас Канети. Умира на 31 март 2016 година от болестта на Паркинсон.

Най-известната книга на Кертес е „Безсъдбовност“.

Знаете ли, не е лесно да се потисне радостта от живота у едно четиринадесетгодишно момче, особено ако то е заобиколено от приятели на същата възраст, споделящи съдбата му. Има нещо… една неопорочена невинност в него, която го предпазва от чувството за пълна беззащитност, пълна липса на надежда. В този смисъл един възрастен може да бъде пречупен много по-бързо. 

Мога с увереност да твърдя: дългото очакване не допринася за доброто настроение.

Аз също преживях определена съдба, която ми беше дадена. Това беше не моята съдба, но аз я преживях до края.

Даже тесните затворнически стени не са способни да подрежат крилата на фантазията, ограничавайки нейният полет.

Погнусата и депресията, с които се събуждах всяка сутрин, ме въведоха в света, който възнамерявах да опиша. 

Можех да използвам собствения си живот, за да проуча как е възможно оцеляването в условията на този особено жесток тип тоталитаризъм. Не исках да се самоубия, нито да стана писател след това – или поне не в началото.

"С отрицание в сърцето" човек не може да живее. Може би такова сърце е леко, но затова пък, то е пусто, безплодно, като безплодна пустиня.

Човек винаги намира лъжата, която му е необходима, при това също така точно и бързо, както и необходимата му истина, ако въобще усеща необходимост от истина.

Да започнеш нов живот е принципно невъзможно, можеш само да продължиш стария.

Човек, който е смален до нищо, или с други думи, е оцелял, не е трагичен, а комичен, защото той няма съдба.

Само от нашите истории може да открием, че нашите истории са приключили. В противен случай ние ще продължим да живеем, като че ли за нас има нещо, което трябва да продължи; тоест ще продължим да живеем в заблуда.

Ако някой тръгне по пътя на успеха, той свършва или успешен, или неуспешен; няма трета алтернатива.

Провалът остава единственият постижим опит.

Не всичко се свежда то това, че нещо "става": ние самите също правим крачки.

Все още съм тук, макар че не знам защо. По случайност съм роден. Аз съм толкова съучастник в това, че съм останал жив, колкото и в това, че съм роден.

Аз гледам на живота си като на суров материал за романите си; просто така съм устроен и това ме освобождава от всякакви задръжки. 

В една диктатура можеш да се съхраниш в детското състояние на невежество и безпомощност. 

Детето няма свободна воля и е принудено да търпи всичко. 

При сталинизма просто трябваше да продължите да съществувате, ако можете. Нацисткият режим, от друга страна, беше механизъм, който работеше с такава брутална скорост, че „да продължиш”, означаваше голо оцеляване. Нацистката система поглъщаше всичко. Тя беше машина, която работеше толкова ефективно, че повечето хора дори нямаха възможност да разберат събитията, които преживяват. 

Очевидно не съм умрял при опита да се примиря с историята и както изглежда, ще умра от буржоазна болест – на път съм да умра от много буржоазния Паркинсон. 

Намирам удоволствие само във връщането назад във времето. 

Кое наричаме съдба? Възможността за трагедия преди всичко.

Когато изживяваме докрай като действителност отредената ни детерминация, това не е необходимостта, произтичаща от собствената ни - относителна - свобода, това аз бих нарекъл безсъдбовност. 

Между човешкия разум и човешкия живот (съдба) зее такава пропаст, която прави невъзможно прокарването на мост, тъй като битието и природата на пропастта са непонятни. Стоим или от едната, или от другата страна; или разумът е излишен, или животът. 

Човекът! Живее, но не разполага с живота си; мисли, но нищо не знае; живее стадно, но е личност; личност е, но не може да живее сам; част от естеството, той унищожава природата, за да я преработи в обществени блага; и в крайна сметка с труда си опустошава и природата, и обществото. Най-голямата беда обаче е, че си е наложил закони, които е неспособен да спазва: затова е принуден да живее в лъжа и самопрезрение. 

Що за добродетел е трудът в крайна сметка? Робска добродетел. Как - незабелязано - се е превърнал в ново време в идеология, в морал, смело може да се каже: в бог? Какво въобще означава тази дума: труд? Делото, дейността - не са труд, макар че са свързани с труда. Старите или антични творци например не са "се трудили" в смисъла, в който, да речем, са работили Дикенс и Зола. 

Трудът като завоевание, като динамика, като форма на живот, дори като светоглед - като противопоставеност на съзерцателния и мечтателен живот. Трудът, който окачествява съзерцанието, по-високите форми на игра, аристократизма като безполезност, като паразитно съществуване. Революция ли е това или по-скоро лудост? Да не би да е необходимост? 

Научно-техническият напредък се осъществява в резултат на труда; ала ако няма научно-технически напредък, няма да има пренаселеност, а ако няма пренаселеност, няма нужда от научно-технически напредък. Както и да се погледне, факт е, че днес трудът прегазва всичко и оправдава всичко (Аушвиц и Сибир са екстремните примери): трудът е единственият действащ и ефикасен бог, комуто явно или тайно цялото човечество се кланя по един и същи начин като на нов Молох и коренно прекроява нравствения му живот; моралът на труда пропъжда на заден план всеки друг морал - в това число и етиката на самия труд - и функционира напълно за себе си и заради себе си. Ала автоматизмът, създаден в процеса на труда, твърде скоро дарява обществото с оказала се без дейност - т.е. без бог - маса: и за да продължи религиозния си живот, то се залавя със системно опустошаване - в крайна сметка и унищожението е труд, стига да му се надене подходящ трудов морал. 

Падането на човешкото равнище очевидно е започнало с победата на бога-труд, с превръщането му във всеобщ морал: но какво означава човешко равнище - след като и равнището се е създало в хода на труда и е довело до тоталния труд. 

Петък. Точно час и петнайсет минути стоене на опашка за месо. Плячката е внушителна: свинско печено, шунка, салам. Възрастната жена, на която й прилоша в магазина. Подутите стъпала. Жените изуват краката си от сандалите. Иначе - търпение, безкрайно търпение (нетърпимо търпение) сред цялата процедура от унижения. Дали става въпрос за организиран ред или някаква банална случайност е създала точно този тип организираност? Банални случайности обаче няма, обстоятелствата са рожба на обстоятелства. Крайният резултат: набавянето, поддържането на жизнения стандарт смила цялата енергия, която хората биха могли да обърнат и за други цели. Работят, стоят по опашки, възпитават децата си - и животът изведнъж свършва. Несъмнено, конвейрът работи безупречно: няма време за извисяване и тъй като няма извисяване, няма и перспектива. Мисълта за отклонение от опашката, водеща към отрупаните със стока пултове, дори не възниква, а самата опашка приковава всяка действена сила. В края на опашката чака възнаграждение, което може да се сложи в пазарската чанта. От друга страна, този механизъм, колкото и да е съвършен, все пак е съмнителен: превръща човека в роб. А робът е непредвидим, подъл и склонен към разрушение. Невъзможно е да се изчисли моментът, в който тези качества изведнъж ще прелеят. 

Общество, в което по всяко време всеки може да бъде заменен с всеки е общество на заместници. Нищо чудно, ако в такова общество всичко се превърне в символ и подобие; подобие, което отдавна не познава оригинала; такъв е и животът, сън за живот, който не съществува, за който само говорят, без да знаят за какво говорят в действителност. 

Маса и дух винаги са били противоположни понятия. Ала масите никога досега не са властвали, пълно и дори тотално, масите, издигнали на власт властта на масите, никога досега не са посочвали толкова недвусмислено духа като свой враг, както го правят днес; масите, по-точно властта, която удостоверява легалността си с масите, се намира в положение, от което може да унищожи всяка по-висока форма на битие; а без него животът няма стойност (страх ме е, че няма и смисъл). Това е явление на ХХ век. 

Никога няма да се науча да манипулирам простото устройство на живота. Да натискам правилното копче в нужния момент, както съвременният човек-автомат го прави, без каквито и да било затруднения. (Вярно, че понякога натиска копчето, от което избухва.) 

Днес вече не от Фройд, а от собствен опит знаем, че трябва да се страхуваме от себе си, защото не знаем на какво бихме били способни - или пък неспособни; и ако междувременно открием в себе си добре оформен, но в името на бога старателно подтискан едипов комплекс, този ден по всяка вероятност можем да потънем в съня с блажена усмивка. Съзнанието за вина, произтичаща от греха на древното отцеубийство, било създало култура - защо да не го четем дремейки, след като оттогава са избити толкова бащи - синове, дъщери и майки - и виждаме, че не само никой не изпитва вина заради това, но дори и не сме поумнели...

Какво дава предимство на перото ни? Нима сме по-мъдри или по-учени от Фройд? Ни най-малко. Но имаме повече опит. Тъй като светът много се промени, промени се човекът и знанието ни за него...

Разговор. Смята, че изключителността на света може да се принизи до възможността да бъде изобразен. - Да си художник означава точно обратното. 

Не е наложително да си изкормена жертва на балканската война или гладуващ сомалиец, за да стигне до тебе отчаяният вик на света - и да разпознаем в него собствения си глас. 

Ако човек решава да се бори, той трябва да знае за какво се бори. В противен случай няма смисъл. Човек обикновено се бори, за да се сдобие с власт. Или пък, защото въпросната власт заплашва живота му.

Вижте, не искам да отричам, че съм бил затворник в Аушвиц и че сега притежавам Нобелова награда. Какво трябва да направя от това? Какво трябва да направя от факта, че оцелях и че продължавам да оцелявам? Чувствам, че преживях нещо необикновено, защото не само оцелях при тези ужаси, но успях да ги опиша по начин, който е поносим, приемлив и въпреки това е част от тази радикална традиция. 

Опитът ми беше цената, която платих, за да вляза в литературата. 

Отворих очите на читателите, чиито майки и бащи бяха останали мълчаливи. 

Истинското средство за изразяване на един човек е неговият живот.

В този колективен свят (лудостта и опустошението са колективни, от тях няма поединично спасение), в този колективен свят да останеш просто човек и да издържиш като човек: по-героично начинание за момента едва ли бих могъл да назова.

Снимка: npr.org