„Това съм се стремил винаги да отразя в картините си – да намеря връзката между свежестта и колорита на чудните наши плодове и нравствената чистота, духовната красота на народа. Дали съм успял?”
Последното интервю, последната статия
Ролката на студийния магнетофон се завърта бавно. Кафявата лента се плъзга по пистата. И глухият дрезгав глас на Владимир Димитров – Майстора изпълва кабинета. Този е последният и може би единственият съхранен запис с гласа на Майстора. Направен е през месец януари 1960 – последната година от живота на художника.
15-минутното интервю се пази в Златния фонд на радио София. Интервюто със средношколците и последната статия на художника, излязла слез смъртта му в списание „Български курорти”, са завещанието на Майстора.
„… Не помня как се е породило у мене желанието да рисувам плодовете и хората на нашата земя. Толкова много година са минали оттогава. Но сигурно е, че ако сега бих могъл отново да започна, бих отишъл пак там – при земята, при хората. Можете да наречете това, както искате – атавизъм и инстинкт на селянин, и обикновена привързаност. И все пак целият този образ ще бъде само част от цялата истина за чудната, за притегателната сила на моя роден кюстендилски край.
На какво повече са се спра, за да го опиша? На хората или на плодовете му? В моето съзнание те винаги са били свързани в нещо единно, дълбоко, вечно… В него съм търсил смисъла на живота си и на изкуството си. Ако искате да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин… Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува! Не ви ли харесва?
Тогава елате през лятото… Ето, вижте – как златото на житата стопля нежния кобалт на небето… И как пее нашият народ. Широко… Гласовете се сливат някъде далеч отвъд хоризонта с мелодията на ветровете, с песента на хиляди, на милиони ранобудни, работливи българи. И всичко това зазвучава като химн на труда и радостта, като апология на свързването на човека с природата.
А есента? Тогава може би е най-хубаво. Тогава зреят златните ябълки. Те поглеждат едновременно дяволито и свенливо като момински лица през клоните и нетърпеливо чакат пръстите на берачките. А в този ден те са винаги малко – толкова много плод ражда едно дръвче. А колко много радост, надежда и красота дават те на своите стопани. Това съм се стремил винаги да отразя в картините си – да намеря връзката между свежестта и колорита на чудните наши плодове и нравствената чистота, духовната красота на народа. Дали съм успял?”
Фрагмент от „Книга за Майстора”, Георги Струмски, изд. Отечествен Фронт, 1985
Картини на Владимир Димитров – Майстора
