116 години от рождението на големия наш художник, посветил живота си на „майсторията на занаята“, завещал ни безценна съкровищница от картини и Свети Мадони.
(Портрет на проф. Васил Стоилов, худ. Живко Чолаков)
♥ „Той беше велик баща. Гèрмански шоп, който стана гражданин на света… Спомням си го винаги с цигарката в устата и едновременно с това рисува. Четката и цигарката. И казва: „Това е дъще – четката от Бога, цигарката от дявола. И който намери равновесието между двете начала, той е истинският творец.“
Явора СТОИЛОВА в спомен за баща си
...
Завършването на Художествената академия в София през 1927 г. е звезден миг в живота на Васил Стоилов. Тогава влюбеният в изкуството млад човек от покрайнините на столицата още с изпитните си работи привлича вниманието на най-авторитетните по това време у нас художници и критици – Николай Райнов, Сирак Скитник, Чавдар Мутафов, както и ценната подкрепа на своите преподаватели Цено Тодоров, Васил Захариев, Атанас Дудулов. За изключително продуктивния и успешен творчески развой на художника първата му публична изява има решаващо значение.
Шансът да бъде забелязан, оценен и откроен талантът му на живописец, го зарежда с амбиции и енергия за години напред. Разбира се съдбата на Васил Стоилов не винаги е била така щедра към него, не му е спестила огорчения, разочарования, угризения; отрано талантът, и още повече успехът му във Франция, са му спечелили повече завист и врагове, отколкото радост и приятели у нас. Но негово мъдро упование в такива моменти е била работата, вдъхновената мисъл за творчество. Животът в изкуството, радостта от труда остават до края на живота му негов спасителен пристан, негова обетована територия и сила.
От ранна юношеска възраст в самотните си часове, когато не рисува Васил Стоилов пише – дневници, писма до братята си, стихове за любимата си или просто „домашни упражнения по литература”; учи и непрекъснато усъвършенства своя френски език (на младини превеждайки Волтер, който в по-късни години често цитира наизуст в оригинал). Изобщо литературата, като четене и писане, като чисто филологическо занимание, непосредствено след рисуването или паралелно с него е другата негова рано проявена страст.
В едно писмо до брат си Димитър, току що завършилият Художествената академия млад човек разказва с необикновен възторг и удовлетворение от постигнатото за последния си изпитен ден в Художествената академия, който сам определя като изключително важно събитие на живота си.
♥ Драги Мити,
Сега вече можеш да ме поздравиш: завърших академията и благополучно се отзовах на отвъдния бряг – там дето сплита дните си в мрежа Животът, там отдето няма връщане назад към слънчевите години на младостта. Ах, няма вече за мене училище! А то бе дом на придобиването. И – няма го вече. А добро ще донесе ли новият ми живот. Аз искам да се издигна над зловонната всекидневност, да прогоня в димящи бездни суетата на обикновеното и да живея в мир, в помощ на братя и сестри, в страданието по блянове, които за всякога ме овладяха. Искам живота ми да бъде живот на праведник, дните ми – дни на младенец, що дири край морския бряг червен корал, бисерни миди и жълти звезди. Ой, колко възторзи ме упойват като сок на червено грозде! Усещам: непрестанно и буйно ме овладява жар за творчество, овладяват ме желания за неуморна работа, що би ме извело далече, при алмазните пътеки на Познание и Правда. Искам да пожъна завинаги всред белите пламъци на светлината, да се ослънча и пречистя. И дните ми да бъдат дни на дете, което не усеща злоба, ни гняв, ни зла помисъл, ни лошевина. Аз свърших последното юношеско училище, Мити! Отиде си последния ден на ученика Васил.
… Преди да ти говоря за изложбата и мненията по нея, трябва да ти отбележа най-важното събитие през петте години, събитие от извънредна важност за мене и дейността ми в полето на труда за в идните дни. Преди десетина дни дойде у дома Николай Райнов с жена си и моя близък приятел Мавров (Благой Мавров (1897-1967) – педагог, лексикограф, полиглот), който и устрои цялата работа: той доведе Николай у дома горе в килията ми.
В начало показах всичките си най-нови пейзажи на брой около тридесет. Николай Райнов не говореше, докато упорито гледаше – това продължаваше повече от половин час. След това като завърши гледането, той начена да говори. Ето радостта: онова, което говори ще помня за през цял живот. Той намери в работите ми голяма духовност, призна голямата техника, говори за онова, което трябва да допълня още. Той каза, че такива картини ще бъдат показани за първи път в България. После говори за качествата ми, които са много и с две думи, намери в мен художника. Още говори за големите насоки в живописта, за избистряне на тоновете, за устрема нагоре. Не мога ти предам точно словата му по никой начин: то бяха слова на творец, които не се поддават на повторение. Ала същността на всичко казано от него аз спастрих в себе си: като лъч го сложих в душата си и ще огрява той пътя ми в идните дни.
И веднъж получил признанието на най-големия авторитет у нас, мене не ще ме интересува по нататък ничие мнение: аз вярвам в пътя си и в думите на Николай Райнов.
И ето ме сега – свободен и възрадван като затворник, който е пуснат нечакано на свобода: нещо радостно ме упойва, подтискат ме големи възторзи и ме налягат пленителни блянове. И желание за неуморна и непрестанна работа ме овладява като неутолена страст на безумец.
(Васил Стоилов, Момиче с цвете, 60-те – 70-те г. на ХХ в.)
(Васил Стоилов, Натюрморт, 50-те – 60-те г. на ХХ в.)
(Васил Стоилов, Мадона, 1942 г.)
(Васил Стоилов, Пейзаж, 30-те г. на ХХ в.)
* Из кореспонденцията на художника като млад
Фрагмент от книгата: „Васил Стоилов. История на моя живот; (и) Явора Стоилова. Историята на моя баща“, Изд. Литературен форум
* Портрет на проф. Васил Стоилов, худ. Живко Чолаков, cavalet.bg
