Гордо изправена, облечена с фолклорна носия и индиански накити. Гъсти, сключени вежди. Погледът й едновременно привлича и дистанцира. Това е митичният образ на Фрида Кало, дъщерята на мексиканската революция, една от легендите на 20 век, положила началото не само на ново направление в живописта, но и в модата и стила на живот.
Родена на 6 юли 1907 г. в Койоакан, Мексико в семейството на немския евреин Вилхем Кало и испанката с индианска кръв Матилда Калдерон Гонзалес. На 6-годишна възраст се разболява от полиомиелит, левият й крак изсъхва и тя остава инвалид за цял живот. Мечтае да стане лекар, за да лекува телата и душите на хората, увличайки се с младежка страст по Фройд. Фрида е първата мексиканка, преминала курс по психоанализа. На 18 години става жертва на катастрофа и е подложена на тежка операция.
Прикована към леглото, със силни болки, с метална шина на гръбначния стълб, тя започва да рисува от скука и самота. Това ново поприще я свързва с Диего Ривера. Той е яростен поддържник на болшевиките в Русия, но и известен майстор на стенописи, синтезирали фовистични и експресионистични елементи с митологията на маите и изкуството на ацтеките. 20 години по-възрастен от Фрида, Ривера става най-важната фигура в живота й – два пъти се жени за него, връзката им минава през страст и предателства. На физическата болка тя се противопоставя с ексцентричност, дрога, алкохол, безброй връзки с мъже и жени.
Фрида Кало създава поредица от автопортрети. Тя е художничката, рисувала най-много себе си: в национален костюм или гола, тайнствено далечна или с отворени рани. В картините си съчетава ярките цветове и простите форми на латиноамериканското изкуство със сюрреалистични техники. "Често са ме питали за това настойчиво присъствие на автопортрета. Когато над главата ти е само твоят образ, той се превръща в натрапчива идея. Да рисувам означаваше да се освобождавам от него". Живопис като автотерапия. Автопортретите й са пейзажи на душата на границата между реалността и съня. Пикасо, Дюшан и Кандински й се възхищават. "Нито ти, нито аз, можем да нарисуваме една глава като Фрида Кало" – пише Пикасо до Ривера през 1939 г.
През същата година в галерия "Рено" в Париж се открива изложбата "Всичко за Мексико", на която са представени нейни творби. Автопортретът й, наречен "Поставяне в рамка", е закупен от Лувъра. В каталога на изложбата Андре Бретон пише: "Изкуството на Фрида Кало е панделка, завързана на бомба". Хуан Миро я приветства, Макс Ернст я обсипва с възторжени думи. За нея говорят всички, а елегантният й стил очарова парижката публика. Силно впечатлена е и Елза Скиапарели, моделиерката, известна с неконвенциалния си стил, която налага елементи на изненада и шок. Тя създава специално за Фрида роклята "Мадам Ривера". И Жан - Пол Готие отдава почит на незабравимата мексиканка. Една от есенните му колекции носи името й – по подиума гордо и свободно се движат манекенки със сключени тъмни вежди, сякаш оживяло копие на художничката.
Натюрмортът с кървавочервени дини носи белезите на болезненост (в края на живота си Кало рисува легнала, в постоянна възбуда от морфина). Платното, оценено на 1,5 млн. долара, вероятно е направено за първата й самостоятелна изложба през пролетта на 1953 г. За откриването тя пристига на носилка.
"Моите картини са нарисувани грижливо, не повърхностно, а с търпение. Посланието на моята живопис е болката". Така обяснява камерните си платна художничката, преживяла 35 операции. През последните десет години от живота си Фрида води интимен дневник, пълен с рисунки, спомени, писма до Диего и спонтанна поезия. В него изкуствоведите търсят шифъра към някои от произведенията й. Умира на 13.07.1954 г. на 47 години.
Днес образът й е вдъхновение за модата, красотата, лайфстайла и изкуството. Но тя, също като картините си, не може да бъде поставена в рамка, нито би понесла да стои мирно върху нечия стена... Фрида Кало е Вселена – вечна, необятна и неразгадаема!
„Бях свикнала да вярвам, че съм най-странната жена на света. Но после се замислих, че на тази Земя има толкова много хора и все някъде съществува друга жена, която се чувства по същия начин, както аз. Е, ако си някъде там и те има, и четеш това, знай, че не си сама – аз съм същата странница като теб."
„Когато си решен да си отидеш, не е достатъчно просто да напуснеш, трябва да останеш далеч. За да успееш, тренирай сърцето си, както се тренира куче."
„Сърцето ми е с размерите на Аризона, но за съжаление, далеч не толкова сухо."
„Пия, защото се опитах се да удавя мъките си, но гадните копелета се научиха да плуват."
„Наричат ме сюрреалист, но аз никога не рисувам кошмарите си, нито красивите си сънища. Рисувам само реалността... моята."
„Трагедията е най-смехотворното нещо на света."
„Обичам да рисувам цветя, защото в картините те никога не увяхват."
„Крака – за какво са ми те, когато имам криле?"
„Иска ми се да можех да правя това, което ми харесва, без да се притеснявам от завесата на лудостта. Бих искала да аранжирам цветя по цял ден, да обичам, да се смея, да плача, да изпитвам болка... Ако можех да изградя свой собствен свят, той щеше да е в пълно съгласие с всички останали светове. И никога не бих ги определила като „ненормални", само защото те са различни от моя."
„Нищо не е абсолютно. Всичко се променя, всичко се движи, всичко се върти, всичко лети и все някога си отива."
Източник: libvar.bg
