Да бъдеш и да не бъдеш. Да бъдеш и да те няма вече ♥ Едуар МАНЕ

От „Закуска на тревата“ до „Олимпия“, изящните революции на Едуар Мане (23 януари 1832 ~ 30 април 1883) скандализират прочутия Парижки салон и разбунват обществените духове. Изключителен художник, разтърсил из основи изкуството на своето време, Мане обаче търси не скандали и провокации, а признание и почести. Приживе той така и не се сдобива с мечтаната от него слава, а краят му е белязан от мъчителна агония в битка със сифилиса. Едуар Мане умира на 51-годишна възраст в ръцете на своя син, а видният френски писател Анри Перюшо (1917 ~ 1967) описва драматичната му съдба в книгата си „Животът на Мане“. За последната битка на великия художник, с думите на Перюшо. 

(Édouard Manet, Self-Portrait with Palette, 1879)

Слънцето на мъртвите

„Какво е животът? Три дни на брега на морето…“ ~ Сесил Роудз

Мане се завръща в Париж през октомври и се опитва да започне работа, да подготви картините си за Салона през 1883 г.

В пристъпи на отчаяна решимост, на гняв, на бунт срещу болестта той рисува, мъчи се на всяка цена да рисува. Отказва да признае разрухата си, безсилието, което го сковава.

Бори се, бори се със сетни сили. Наново е подхванал проектите си от януари – военната сцена с тръбача и Амазонка. Но тъпче на едно място. Твърде скоро е принуден да се откаже от военната сцена. Ще представи в Салона само една картина, тази Амазонка, за която нахвърля – с какви мъки! – три ескиза. Една картина стига. Да можеше тя поне да бъде шедьовър! С обляно в пот чело, задъхан, Мане се мъчи пред статива, пред платното, което потреперва под ударите на четката.

Той ругае, проклина. Когато се отпусне изнемощял, разтреперан на дивана, не откъсва очи от платното. Няма ли да смогне да я завърши, тази дяволска картина? Бодлер, който можеше да мълви само още „Проклятие! Проклятие!“ и сега самият той, който… Нима краят на живота му ще бъде още по-нелеп, още по-трагичен, отколкото със страх си го е представял? Да се казваш Мане, но да не ти е останало нищо, освен това обаятелно име; да приемаш възторзите на хората, но да знаеш, че вълшебникът с чародейните ръце, за когото са предназначени те, не съществува вече. Да бъдеш и да не бъдеш. Да бъдеш и да те няма вече. Мане се надига, провлачва левия си крак и разярен сяда отново пред скицата.

Или пък, за да се успокои, рисува малки картини с цветя. Рисуването на цветя за него е като пеенето на някаква песен, песен за един изгубен свят. „Бих искал да ги нарисувам всичките“ – казва той и в гласа му се прокрадва нежност. Всички му пращат цветя – и скъпи приятели, и непознати. Защото всички знаят с каква наслада ги рисува и как те го успокояват. Всеки ден Елиза, прислужничката на Мери Лоран, му носи в ателието букети от господарката си. „Пазете се, господин Мане. Внимавайте да не се простудите, гледайте се добре“ – му говори съчувствено Елиза. Разнежен от грижовността на добрата Елиза, Мане й обещава да нарисува един ден портрета й. Един ден… по-късно… Един ден, по-късно, когато той отново ще е Едуар Мане.

„Свършено“, вече е „свършено“ с него. Мане се крие „като болна котка“. Въпреки че посреща хората все тъй сърдечно, те долавят внезапните му изблици на раздразнение, разбират, че посещенията не са му вече така приятни. Безсилието, което отказва да признае дори пред себе си, още повече би искал да го скрие от другите. Но какво значение имат днес другите, каква помощ може да очаква от тях? Мане се заблуждава, че работи за Салона; той се бори, за да запази онова, което ще му бъде отнето. Стигнал е до предела, когато човек остава сам със себе си и със своята съдба. Трескавите усилия пред платното, които го съсипват, са тласъците на една агония, отчаяните напъни на човек, борещ се със смъртта.

Настроението на Мане се помрачава от ден на ден. С жестоката несправедливост на болните той се сопва на майка си: „Не бива да се раждат деца на тоя свят, щом ги създаваме такива!“ Гневи се на хората, задето са здрави. Аристид, портиерът на улица Амстердам, му засвидетелствува по всевъзможни начини своята преданост. „Ама той е прекалено здрав! Не мога да го търпя!“ – казва Мане. Въпреки че силите му отпадат, той упорствува да ходи в ателието, затваря се там и се влачи, накуцвайки, от платното до дивана, от дивана до платното, възбуден до крайност или смъртно угнетен. В някои дни се строполява на дивана и лежи така с часове.

…На 24 март, в събота срещу Великден, когато Елиза идва на всекидневното си посещение, той я замолва да му позира и започва един портрет с пастел… Прави само една скица – последната. Когато се прибира вкъщи, Мане ляга, за да не се вдигне вече.

През цялата нощ срещу неделя левият му крак, който от възсив постепенно става черен, му причинява адски болки. Стенанията му разбуждат обитателите на сградата. На сутринта Коела тича при доктор Сиреде, който веднага установява гангрена и решава да се консултира с хирурзите Верньой и Тило. Те намират за абсолютно наложително да се ампутира левият крак, но се колебаят пред вид крайната отпадналост на болния. Ще се помъчат първо да го посъвземат. Доктор Маржолен ще превързва всеки ден гангренозния крак.

…В леглото си Мане страда от крака, който вече е отрязан. „Внимавайте, ще ме заболи кракът!“ – извиква той, когато Клод Моне, дошъл също да даде кураж на човека, който му е бил като по-голям брат, слага каскета си върху завивките. Температурата се покачва. Понякога Мане бълнува, друг път изглежда по-добре. Гледа приятелите и близките, които стоят край него – Коела, Шабрие, Берта Моризо, Маларме, Пренс… Но вижда ли ги?

Вън чакат хора, които от ден на ден стават все по-многобройни. Бюлетините на лекаря са неизменно успокоителни, но вече се прокрадват тревожни новини. „Истината е, че треската продължава и температурата е висока. Мисля, че състоянието му е по-лошо от всякога. Тресе го, а това не предвещава нищо добро“ – пише на Зола един от неговите пратеници на 28 април. В неделя, на 29-и, започва агонията.

Явява се свещеникът Юрел. Той съобщава на Коела, че идва по поръчение на парижкия архиепископ, който би желал да даде последното причастие на Мане. Коела отговаря, че „не вижда защо това е необходимо“. Свещеникът го увещава. „Ако кръстникът ми даде знак, че иска да бъде причестен – отвръща Коела, – можете да разчитате на мен. Веднага ще ви съобщя. Но не разчитайте, че можете да наложите това посещение!“

„Жестоко мъчителната“ агония продължава цялата неделя и до късно в понеделник. „Страхотна агония!… Смъртта в една от най-ужасните й форми!“ – ще пише по-късно Берта Моризо. Мане се гърчи, задавян от предсмъртни хрипове. Краят настъпва едва в понеделник вечерта, в седем часа. Той издъхва в ръцете на своя син.

...

Същият този ден, 30 април, в навечерието на откриването на Салона от 1883 г., поканените за вернисажа изпълват Палатата на индустрията. В огромната сграда отеква глъчката на хиляди гласове.

Внезапно през тълпата пробягва тръпка. Някой е съобщил вестта: Мане е починал. Мане, човекът, срещу когото в същия този Салон кипеше толкова гняв, авторът на Закуска на тревата, на Олимпия с нейната котка, на Аржантьой с прекалено синята вода, Мане, който стана „извън конкуренцията“ на петдесет и една години, Мане, когото днес го няма в този Салон…

И тогава изведнъж, като че ли смъртта най-после е разкрила с ослепителен блясък истинската величина на художника, който си отива, сред тази тълпа се възцарява дълбоко мълчание и бавно, един по един, мъжете снемат шапка.

– Ние не знаехме, че е толкова голям! – ще каже утре Едгар Дега.

Погребват Мане на 3 май в гробището Паси.

„По шума, който предизвика човек при падането си, може да се измери точно какво място е заемал той, докато е бил прав – пише „La Vie moderne“ на 12 май. – Още на другия ден след смъртта на Мане името му отекна в целия ежедневен печат и вече осем дни… вълнението, породено от тази смърт, не затихва.“ Оттогава славата на Мане не е престанала да расте.

От: „Животът на Мане“, Анри Перюшо, изд. „Български художник“ 
* Édouard Manet, Self-Portrait with Palette, 1879, chinaoilpaintinggallery.com

4526 Преглеждания