„Посвещавам на вас, които сега рисувате цъфналата градина на България, рисувате хора, по-високи от къщите, и небе, синьо като в приказките; на вас, които с безстрашни очи гледате слънцето и мечтаете да го уловите с багри върху платната си; на вас, в чиито сърца е жива частица от младостта и дарбата на Владимир Димитров – Майстора!“
~ Георги СТРУМСКИ
(„Автопортрет“, Владимир Димитров – Майстора)
Художникът и слънцето
Сватбите в неделя бяха радостта на градчето. Отмерено и призивно удряше тъпанът. Писваше кларнетът. Излизаха пред къщите си хората. По прашния площад се задаваха жени като истински горди мадони. Трепереха белите, алените, жълти, розови и зелени забрадки. Над копринените нагръдници се люшваха нанизи от пендари. Туптящият ритъм на живата мелодия спояваше веригата от яко уловени ръце.
Владе стоеше облегнат на един дувар, наслаждаваше се на огнените танци и костюмите, слушаше песните, попили в себе си оскъдните радости.
Усети, че някой го дръпна за ръкава. Зад него бяха застанали Никола и непознат юноша с високо чело, кестенява коси и светли спокойни очи.
– Заплеснал се по невястата, на нас не обръща никакво внимание – въртеше усмихнато рошавата си глава писарят Никола. – Бях обещал да те запозная с Емануил Попдимитров и не съм забравил.
– Щом планината не отива при Мохамед, то Мохамед е дошъл при планината – подаде ръка непознатият юноша. – Значи, това си ти, Владимир-богатир?
Никола раздели ръцете им и ги потегли към хорото.
– За какво сме излезли на площада? Няма само да се гледаме. Хайде, че ми е студено!
Никола не ги пусна, докато не се уловиха и те в живата верига. Сториха само по една крачка и станаха частица от хороводния кръг, който се вълнуваше и движеше като един човек.
Застанал между двамата, Владе държеше в едната си длан нежната ръка на Емануил, а в другата силните и неспокойни пръсти на Никола. Владе стърчеше с цяла глава над двамата си другари и трябваше да се привежда, за да чува веселите им подмятания.
Хорото ги понесе, преля им от своята жизнерадост. Кларнетистът надуваше бузи до спукване. Тъпанджията немилостиво думкаше и обръчите на тъпана пращяха.
Неусетно и властно в живота на Владе дойде това, което му беше липсвало досега. Намери нещо много по-важно от заплатата, която му осигуряваше скромното съществования. Намери приятелството. Сърце, което да се вълнува като неговото, да го разбира с половин дума. Да има на кого да повери радост и смътна болка. Красиво и блажено тайнство – приятелството, изпълнило мислите, часовете.
Юношите като че ли се бяха търсили отдавна. Бяха се намерили тъкмо навреме в живота си. Тъкмо тогава, когато имаха толкова въпроси, парещи на устните им, толкова спотаена обич и неясни планове, които не можеха да споделят нито с майка и баща, нито с момиче. Очакваха ги безброй непрочетени книги, несвършени разговори. Бяха щастливи, че не са се разминали по шумните улици на града. Искаха всяка минута да бъдат тримата. Всякога имаха какво да изживеят заедно, да си поверят, да поспорят, да разкажат.
Не ги привличаха кафенетата, пиянските компании, гуляите и картите. Юношите търсеха опипом думите, които можеха да се превърнат в звънък тих, багрите, които можеха да излеят в картина. Когато единият сполучваше, радостно туптяха три сърца.
И неведнъж в своите разходки из полето слушаха смълчани песента, преплела думи и багри:
Мома коси зелена ливада,
Като коси, три откоса кара:
Първи откос – трева детелина,
Втори откос – бял-червен трендафил,
Трети откос – ситен ран-босилек.
Само на двамата си приятели Владе показваше рисунките от личното си тефтерче. Това тефтерче даже и нощем той слагаше под възглавницата си – нали и насън може да види нещо интересно.
„Всичко, всичко на тоя свят е от слънцето“ – мислеше си през тези сладки дни и нощи Владе.
Когато гледаше майка си, сведена към шарките на чергата, когато слушаше песента на „окачките“ в полето, когато гледаше усмивката на съседското момиче, когато газеше с Никола и Емануил през жълтите класове на пшеницата, когато се опиваше от хубостта на земята-вълшебница и многознайница – той вярваше, че хората са от слънцето, че всичко на света – от тревичката до планината – е от слънцето.
Когато се сблъскваше с ужасяващата мизерия на крайния квартал, когато го оглушаваха пиянските викове, когато го уплиташе в пипалата си хитростта, отново го глождеше съмнение и горчивина свиваше бръчки край устните му.
Продължаваше без ваканция голямото му училище с безброй въпроси и с тежки изпити. Никой не даваше даром грошовете за хляба. Краят на това училище не се виждаше и не звънеше за отдих поледен звънец.
Из: „Художникът и слънцето“, Георги Струмски, изд. „Български писател“, София, 1973 г.
*Картини на Владимир Димитров – Майстора
