„Напускайки концлагера „Богданов дол“ преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания… Там, на дъното на Кладенеца на мълчанието, нашият интелектуален живот не секваше. Под ударите на камшика ние не отстъпвахме от нашата културна програма, не се отказвахме от същността си. Бяхме докарани в концлагера, за да я отречем.“
~ Владимир Свинтила (1926 ~ 1998)
Владимир Георгиев Николов, Свинтила (1926 ~ 1998)
Кладенецът на мълчанието
(фрагмент)
Моите караници със сектантите и сталинистите нямаха идеологически характер. Аз продължавах да приемам, че капитализмът е осъдено общество, приемах превъзходството на социализма. Кавгите ми бяха съвсем частни – лъжата в науката, правото на индивида на развитие и на изява, автономия на мисълта, самостоятелност на действието. Кавгата ни избухваше от това: аз смятах, че имам право на творческо постижение, а те – че нямам. Такива права имаха само оторизираните от партията.
Ще рече, моят конфликт бе (тогава!) не с марксизма, а с нещо друго. Но това друго още нямаше име – за него не съществуваше понятие. По-късно всичко се изясни. Манипулирането на индивидите, потискането на едни (талантливите) и стимулирането на други (селските „плондери“) сталинистите определяха като „кадрова политика“. Във всяко учреждение, във всеки завод се практикува това адско „връзване“ на способностите, докато не беше завързан за дървото на мъчението интелектът на самата нация и се стигна до това обществено оглупяване, от което като че няма изход.
Аз не оспорих нито „Капитала“, нито „Държавата и революцията“ – аз осъдих едни обществени нрави, по-скоро отдръпнах се от тях. Но както се оказа, това прегрешение беше далеч по-страшно от каквото и да било ренегатство. Посягах на светая светих на селския лумпен – правото му да разполага непозволено със съдбините на всеки човек.
Тогава не осъзнавах нищо. Понятията дойдоха по-късно. Както всички понятия, и моите бяха изстрадани. Сега всичко това е кристално ясно за всеки. Никаква социология – нито западна, нито източна, не е изследвала проблема (социология на сталинизма няма!). Но страданията на милиони хора са довели обществото до познанието – довели са го насила, както в миналото селяните насила пояха упоритото магаре.
При мене действаха главно интуициите. Смътно долавях, че ние излизаме от епохата на блажения обществен наивизъм (малките сецесионни градове, центрове на култура, заобиколени от плътния мрак на околните села) и влизаме в една жестока реалност, която не познава „условности“. Сега имаме едно богатство от понятия за обществения живот. Сега знаем какво е „човекът без качества“ и „едноизмерният човек“. Сега знаем, че това е сбор от хора, напълно негодни да осъществят каквато и да било обществена програма.
Но как да допуснеш такова нещо тогава? Лумпените бяха народ, бяха „свещеният народ“, бяха „съюз на работниците и селяните“, бяха „призовани“ да извършат чудеса, бяха „гробокопачи“ на капитализма (който ги закопа до шията живи!).
Не, такъв проблем не стоеше пред мене. Познавах вече термина „сталинизъм“, но нямах понятието. Борех се със своята среда за себе си. Бяха ми отнели правото да се занимавам с естествени науки. Сега ме преследваха заради езиковите ми занимания. Искаха да изоставя и тях. Тогава аз се обърнах и почнах да хапя. Хапех като заека, когото застига ловното куче.
Нещата се бяха изменили, ние бяхме изцяло в ръцете им.
Интелигенцията беше направила грешка в много отношения. Преди всичко в разбиранията си за българския селянин. За мен бе нетърпим възгласът на Вазов: „Извай от мрамор българский селяк“. Това ми звучеше буквално като: „Извай от мрамор българский простак“. Защото мраморът е подходящ при други случаи. Българският интелигент не можеше да направи разлика между селянин и селянин.
На село съществува човекът, който отглежда интензивни култури, който е овощар и пчелар, трудолюбив и предприемчив. И съществува селянинът, който не излиза от кръчмата. Двамата нямат нищо общо помежду си, а за интелигенцията бяха едно.
Никой не виждаше градския лумпен, който минаваше за „работник“. Но никой не виждаше и творческия елемент в живота: истинските производители и тази част от интелигенцията, която носеше култура и хигиена в бита, просветата в училището и живота, благоденствието в полетата и фабриките. Никой не би и посмял да извърши такова разграничение. „Народът“ бе свещен и когато нямаше нищо общо с народа.
Никой не виждаше в селото хитреца простак, който „знае къде зимуват раците“, „къде е на баницата мекото“. Този социален тип разчиташе във всичко на безумната си селска хитрост, живееше с увереността, че не може да бъде надхитрен и надлъган и бе най-лесната плячка за сталинистките интриги и агитации. Те му бяха обещали „поземлена реформа“. Тази реформа у нас е проведена още от турските султани, никъде нямаше чифлици, които да бъдат конфискувани от държавата и раздадени. В цялата страна нито един човек не осъзнаваше този елементарен факт. Откъде ще вземете земята, която ще „раздавате“?
Селяните бързо разбраха, че ще вземат тяхната земя, но им оставаше още нещо като надежда: те влизаха „в играта“, в тези болшевишки интриги, чрез които един биваше „въздигнат“, а друг – смален. Бяха удовлетворени поне психологически. В този свят никой не ставаше нещо сам, а биваше „направен“. В това „правене“ участваха селските лумпени.
Тук почваше пък един смътен ропот от средата на културните слоеве. За да бъде той спотаен, се създаде огромна полицейска мрежа, която обхващаше цялото население. Всеки домоначалник и по две-три семейства в къща биваха доносници.
Аз не си спомням да съм „роптал“ (техен термин). Отнасях се крайно „позитивистично“ към реалността. Залагах изключително на подготовката си. Отказах едно след друго да стана офицер в милицията или в армията, с което напълно ги вбесих, според тях аз не исках „да раста“. Видиотяването в глупавата администрация те наричаха „растеж“. Ето как се струпаха моите вини.
…Може би най-точното определение за всички нас тогава беше, че живеехме „със съмнения“. Най-сетне се бяхме усъмнили в нещо. В утопиите, в крясъка въобще на левицата, в последна сметка в реалността. Имаше нещо подозрително във всичко: в приказките, в обещанията, най-вече в действията.
Защо всичко има „организиран вид“? Какво означава този „колективизъм“ навсякъде? Не можеш да се занимаваш само с литературата. Веднага те „привличат“ в читалищата и в кръжоци по литература. Ако научат, че си чел една „политическа книга“, веднага ти предлагат да станеш есперантист. Ако се качиш два пъти на Витоша, то трябва да станеш обезателно „организиран турист“. Навсякъде около тебе „групи“, „движения“, „културни организации“ и много малко самостоятелни хора. Отделният индивид се „залепваше“ сякаш за други, образуваха се човешки конгломерати, всичко напомняше на големите молекули в химията.
Тия „организационни форми“ произхождаха от XIX в., от едно друго състояние на обществото – интелектуална бедност на масите, липса на инициатива, отсъствие на високи цели. Те се налагаха сега на една човешка общност, която живееше с много по-висока проблематика и не търсеше вече спасение в кооперативното действие, в популярните банки, във фабианството и в армията на спасението.
Животът се архаизираше във всяко отношение, животът се педагогизираше.
Ако преди един век учителят наистина е внасял в селото нови понятия и нови отношения, то днес не бе така. Пресата бе достъпна всекиму, не съществуваше неграмотност. Човекът от селото и града получаваше достатъчно информация. Много често той вече даваше информация на даскала.
Сталинистите възстановиха старата даскалска опека. Един „ръководи“, казва как да се постъпи и другите го слушат. Този, който „ръководи“, не мисли сам – това би било твърде смело. Той отива при един по-голям „батко“, който му казва какво и как.
В селото и в града всичко се ръководи. На опитните български земеделци преподават елементарни сведения за сеитбените обороти (те са известни в българското село от 1844 г., от „Любословие“ на Фотинов). На краставичарите продават краставици. „Ръководят“ транспорта, промишлеността, унищожението на художествените занаяти и на овощарството, на животновъдството и интензивното земеделие, което е неизбежно там, където има огромни земи и малко население. Те „ръководят“ просветата, читалищата, дори любителските театрални и танцови групи („самодейност!“, този глупав неологизъм никога няма да бъде простен на сталинистите!). Те „ръководят“ здравеопазването, ветеринарното дело, училищата, туризма, правосъдието, юристите. Не остава нито един дял от обществения живот, който да не е под сталинска команда.
Интелигентът е противопоставен на тая система поради самата си природа. Как специалистът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да предаде ценната си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват доволно: „И на тоя главата му увря“.
Така у нас бе унищожено едно огромно книжовно богатство, трупано поколения – от началото на миналия век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „Тия книги ме доведоха до лагера, не искам да ги гледам!“
…В мен растеше тревогата. Поради самата си структура българското общество подлежеше на лесна „обработка“. Хванеш ли „ръководствата“ на кооперациите и читалището, хванал си селото за мустаците. Не е необходимо хората да бъдат „печелени“ един по един. Те са се „навървили“ в структурата. Тя е цялата в ръцете ти – маса, която трябва да бъде „приобщена“. Типът на нашето развитие ни беше подготвил за катастрофата. Уви!
Сталинистите нямаха теоретично виждане за нещата, нямаха наука, нямаха социология. Но те бяха, подобно на американците, прагматици: „Хванете живите сили, традиционните организации“ – беше техният лозунг. Ала те нито знаеха какво „хващат“, нито какво „оглавяват“, какво реставрират от миналото и какво унищожават. Тяхната прагматика бе сляпа.
Затова аз също тъй имах по-скоро интуиция. Не можех да споделя с никого наблюденията и опасенията си. Българинът не е свикнал да анализира и наблюдава. Дългото му възприемане на културата от Европа го кара във всички случаи „да учи“ (нов текст, нова наука, нова доктрина!). Неговата култура е само ерудиция – възприети от книгите неща. Той не може да тръгне от живота, от реалността и да създаде на тази основа своя теория. Когато има нужда от теория, той „пригодява“ някакво учение към своята реалност.
Нещата у нас са такива. Реалността е местна, културата е чужда (вносна!). Така че на българина информация аз не можех да дам. И тогава, както и сега, не е достатъчно да го информираш. Той иска освен това да го убеждаваш, а после дори да го „кандърдисваш“ да се съгласи, че водата е мокра.
Между практиката и духа у нас е издигната стена. Ще рече, и да исках, не можех да намеря взаимност. И това бе още по-изгодно за сталинистите. Ние бяхме много хора, но всеки стоеше недостъпен (в това отношение) за другия и всеки трепереше за себе си, за живота си, за ценностите, за бъдещето в своята собствена клетка.
Избрано от: „Кладенецът на мълчанието“, Владимир Свинтила, изд. „Изток-Запад“, 2009 г.
Снимка: Владимир Георгиев Николов, Свинтила (1926 ~ 1998)