Върнете детството отново на децата

Ако искаме децата ни да имат щастлив и пълноценен живот не бива да ги лишаваме от техните игри

Повечето житейски проблеми не могат да бъдат решени с формулите и готови отговори наизустени в училище. Те изискват правилна преценка, креативност и мъдрост – качества, които дължим на житейския опит. Децата придобиват този опит чрез игрите. Играта е най-добрият способ за придобиване на социални умения. Причината – нейната доброволност. Играещите винаги могат да я напуснат, ако тя не им харесва. Именно това прави играта най-демократичната форма на общуване. Целта на всеки, който иска да продължи да играе, е да удовлетвори не само своите, но и потребностите на останалите участници – да се съобрази с техните желания. Когато откаже да направи това, играта за него свършва. Останалите обръщат гръб на отцепника и това е мощно наказание за неумението му да намира път към разбирателството. За да получи удовлетворение от социалната игра, човек е длъжен да бъде упорит, но не и авторитарен. И трябва да признаем, че това правило важи за живота като цяло.

Американският професор по психология Питър Грей прави интересен анализ и дава конкретни примери в подкрепа на това, че игрите в детството са най-важния фактор за формирането на интелигентни, креативни и пълноценни личности, а тяхната липса и ограничаване, създават зависими и тревожни хора.

Израснах в САЩ през 50-те години на миналия век – в края на приказката, наречена от американския историк Хауърд Чудаков „златните години" на свободните детски игри. В онези времена, ние децата, получавахме два вида образование – първото – училищно, второто ни го даваха игрите навън. След училище бяхме свободни да играем с часове. И така беше през всички почивни дни, летни ваканции, пролетта, зимата... Бой със снежни топки, катерене по дърветата в близката гора, игра с дървени ножове, борба в училищния двор... Имахме време за открития, време да четем забавни комикси, да изкарваме джобни пари, като разнасяме вестници...

Това беше преди повече от 60 години... Какво се случи постепенно и неусетно? Играта свърши – буквално. Game over.

Времето на залеза на детските игри съвпада с началото на нарастването на детските психически разстройства. През годините, американските ученици редовно попълват клинични въпросници, които дават информация за потенциални тревожни състояния и депресии. От тези въпросници става ясно, че делът на децата страдащи от т.н. тревожно разстройство и дълбока депресия, днес е от 5 до 8 пъти по-високо, отколкото през 50-те години. За същия период, самоубийствата сред младите хора между 15 и 24 години, е нараснал повече от два пъти, а сред децата до 15 години – четири пъти. Нормативните въпросници, които попълват колежаните от края на 70-те, показват че младежите стават все по-малко склонни към емпатия и все по-завладени от нарцисизъм.

Учените хора, формиращи образователната система на Запад, ни насърчават да гледаме на изток и да взимаме примери от азиатските училища. Там децата отделят повече време на ученето и получават много високи резултати на стандартните международни тестове. Но точно в тия страни, все повече мислещи люде са убедени, че собствената им образователна система е неуспешна. Йонг Дзао – учен, автор и експерт по китайските училища, описва ситуацията с учениците така – „Добри в тестовете, лоши във всичко останало". Учениците и студентите прекарват практически цялото си време в учене, а възможността да бъдат креативни, да търсят и откриват своето истинско призвание и развиват социалните си умения, са сведени до минимум.

Актуално мащабно проучване, организирано от британски и китайски учени в училищата в Китай, даде следните резултати – китайските ученици страдат от изключително високи нива на тревожност, депресия и психосоматични разстройства. Психолозите свързват тези обезпокоителни данни със стреса в училище, липсата на свободно време и липсата на игри.

Основният фокус на моето проучване, пада върху смисъла на играта за децата и нейното влияние върху развитието им. Играта е естествено средство, чрез което децата се самообразоват. Най-важните умения, необходими на подрастващите, за да живеят щастливо и пълноценно, не могат да бъдат придобити в училище. Тези умения не могат да бъдат преподавани на теория. Те се научават и практикуват от децата по време на игрите и включват умението да мислим творчески, да се кооперираме с останалите, да се съобразяваме с техните потребности и да контролираме собствените си емоции и поведение.

Всички деца са творци. Чрез игри и самостоятелни откривателства, те създават свой собствен ментален модел на заобикалящия ги свят, а също и модели на въображаеми светове. Хората, които наричаме „гениални", са същите, които успяват да запазят и развиват този детски капацитет през целия си живот. Алберт Айнщайн казва, че ходенето на училище почти унищожило неговия интерес към математиката и физиката, но всичко се променило, когато напуснал образователната система. Той определя своя креативен новаторски подход като „комбинаторна игра". Ние не можем да се научим на креативност, но можем да я унищожим у децата, които в училище не получават отговори на въпросите, които действително ги интригуват. За сметка на това са длъжни да учат куп ненужни неща по наложена учебна програма, която работи така, сякаш всички въпроси имат един верен отговор и всеки трябва да учи едно и също.

Още по-важно от креативността е качеството, което помага на хората да търсят път към по-пълноценно общуване един с друг. Най-фундаменталното социално умение, е способността да разбираш мисленето на хората, да видиш и тяхната гледна точка. Без това, никой не би могъл да има щастливи отношения – с партньор, близки, приятели, колеги. Децата практикуват това умение постоянно, докато играят помежду си. В играта, те научават правилата на живота, честността, несправедливостта, морала. Учат се да контролират своите спонтанни желания, като се съобразяват с другите. Дори най-грубите наглед детски игри имат свои правила. В играта на бой има правила, докато в истинския бой няма такива. Затова в играта на бой, правилата изискват да няма силни удари, ритане, наранявания, особено ако единия противник е по-силен. Той ще трябва да се съобрази с това и да бъде внимателен. В социалните игри между децата – на семейство, например или в тези със супергерои, основното правило е всеки да остане в определената роля и образ. Ако е Wonder Woman да е наясно, че когато се удари няма право да плаче, ако е „бащата", не може да се държи като „майка", ако е куче – не може да говори, трябва да лае и т.н.

Изкуството да бъдеш човек, е изкуството да владееш импулсивната си природа, съобразявайки се със социалните очаквания.

Игрите при децата (както и при повечето бозайници) са също средство, чрез което те се научават да контролират страха си. Малките на много животински видове, играят по начин, който изглежда твърде рискован. Човешките деца също играят по подобен начин, когато им е дадена такава възможност. Защо? Очевидно е, че малките рискове са компенсирани от евентуалните ползи. Децата сами „дозират" максимално ниво на страх у себе си, който могат да преодолеят без паникьосване и така се учат да се контролират, гледайки страха право в лицето – умение, което един ден може да им спаси живота.

Има случаи, когато децата играят така, че провокират гняв. Едно дете може да нарани друго физически или с думи, преговорите относно правилата на играта да се провалят, или просто играчката да стане плачка. Но за да може забавлението да продължи, гневът трябва да се преодолее, разрушителното поведение да спре, участниците в играта да прояват разум – за да избегнат физическите разпри и яростни изблици. По този начин, децата се учат да контролират гнева си.

Много хора, водени от морални съображения се противопоставят на експериментите, в които младите животни се лишават от игри. Каква жестокост само! Но вижте какво правим ние, хората – за последните 50 - 60 години, възрастните, стъпка по стъпка лишиха собствените си деца от възможността да играят. Дори тогава, когато домашните вече са написани. Добрите улични игри се замениха от спортни занимания, вместо хоби – кръжоци, водени от възрастни. Страхът застави родителите все по-рядко да пускат децата си сами навън, на улицата. Вместо тях се появиха т.н. "Play dates" – игри между деца, в присъствието на някой възрастен. И този възрастен приема присърце за свой дълг решаването на противоречията, възникнали в хода на играта, вместо да даде право на децата сами да стигнат до тяхното решаване. Всички тези промени се натрупваха бавно и незабележимо през годините, но крайният им ефект е поразяващ. Те бяха провокирани от множество социални фактори – разпадът на малките квартални общности, страховете на родителите относно безопасността на децата, възходът на експертите, които неуморно ни предупреждават за опасностите, които дебнат от всякъде, провъзгласяването на училището в главен проводник на възпитание и знания.

Нека ви кажа в какво се убедих – нашите деца нямат нужда от повече уроци. Те се нуждаят от повече време за игри. Ако сме загрижени за своите деца и бъдещите поколения, трябва да спрем тази ужасяваща тенденция, която настъпи в последния половин век. Ние трябва да върнем детството отново на децата. Те трябва да имат шанса да следват своите вродени инстинкти за игра и откривателства, така че да могат да се превърнат в интелигентни, социални, емоционални, физически силни и издръжливи възрастни.

* През 1977 г. Международната асоциация по защита правата на детето на игра на открито (IPA) публикува Декларация за правата на детето на игра, която през 1990 г. получи свой разширен вариант. В него се заявява, че децата са фундамент на бъдещето, а играта – неделима част от него:

децата са играли и играят във всички култури;
играта, както и основните потребности от хранене, здраве, безопасност и образование, е жизнено необходима за развитие потенциала на всяко дете;
играта е средство за общуване и себеизразяване, обединяваща мисълта и действието;
играта създава чувство за удовлетворение и успех;
играта е инстинктивна, доброволна и спонтанна дейност;
играта помага на децата да се развиват във физическо, интелектуално, емоционално и социално отношение;
играта е начин да се научат да живеят, а не просто да запълват свободното си време.