„Ако има нещо, което искаме да променим в детето, първо трябва да проверим и да видим няма ли нещо, което е по-добре да променим в себе си.“
Обикновено се вслушваме прекалено малко в децата на всяка възраст, третираме ги като невменяеми за всички съществени неща, но ги дресираме до автоматично съвършенство за всичко несъществено.
Най-силните въздействия върху децата изобщо не изхождат от съзнателното състояние на родителите, а от техния несъзнаван фон. За етичния човек, който сам е баща или майка, това представлява едва ли не ужасяващ проблем. И е ясно защо: нещата, които повече или по-малко са в наши ръце, тоест съзнанието и неговите съдържания, независимо от нашите усилия, са неефективни в сравнение с неконтролируемите фонови въздействия. Как тогава ще пазим децата си от самите себе си, щом съзнателната воля и съзнателното усилие са безсилни? Няма съмнение , че за родителите е изключително полезно да разгледат симптомите на своите деца в светлината на собствените си проблеми и конфликти. Родителският им дълг ги задължава да го направят. Отговорността им в това отношение се простира дотам, докъдето стигат силите им да устроят собствения си живот по такъв начин, че да може да не вреди на децата. На децата въздействат факти, а не думи. Затова родителите винаги трябва да помнят, че при дадени обстоятелства самите те са първата и главна причина за неврозата на децата си.
Най-тежкото бреме на плещите на децата е неизживяният живот на техните родители. Това, което обикновено оказва най-силно психическо въздействие върху детето, е онзи живот, който родителите не са изживели. Онази част от техния живот, която родителите навярно биха могли да изживеят, ако не ги бяха възпрепятствали някакви повече или по-малко съмнителни предлози. Става дума за част от живота, от която те – да го кажем направо – изклинчват, доколкото е възможно, с благовидна лъжа. Оттук се разтръсква най-вирулентната зараза.
Несъзнаваното състояние от първите 2-3 години от живота на детето може да се сравни с психичното състояние на животното. Това е състояние на пълно сливане с условията на средата. Когато детето в ембрионално състояние не е почти нищо друго освен част от майчиното тяло и напълно зависи от неговото състояние, така и ранната детска психика в известна степен е просто част от майчината, а скоро след това заради общата психологическа атмосфера – и от тази на бащата. Първото психично състояние е това на слятост с психологията на родителите. Собствена психология е налице едва в зародиш. От тук следва, че нервните и психични смущения при децата до училищна възраст се дължат изключително на смущения в психичната сфера на родителите. Трудностите в отношенията между родителите намират отражение в детската психика и са в състояние да предизвикат в нея същите патологични смущения. Също и сънищата на малкото дете са насочени много по-често към родителите, отколкото към самото него. Преди време се сблъсках с няколко изключително показателни сънища от детска възраст. Това бяха „сънища на възрастни“, а съдържанието им често беше дотолкова недетско, че отначало бях убеден, че обяснението им се крие в психологията на родителите. Имах случай с едно момче, чиито сънища възпроизвеждаха еротичните и религиозни проблеми на бащата. Той не сънуваше, така че се наложи да го анализирам посредством сънищата на осемгодишния му син. Накрая бащата сам започна да сънува, и сънищата на детето престанаха.
Известна промяна настъпва, когато детето започне да развива съзнание за собствения Аз, изразяващо се външно във факта, че то започва да казва „аз“. Тази промяна обикновено настъпва между третата и петата година от живота, но може да се осъществи и по-рано. От този момент нататък можем да говорим за съществуване на индивидуална психика. Тя обаче обикновено придобива относителна самостоятелност едва след пубертета, а дотогава до голяма степен е подвластна на влеченията и условията на средата. Затова за детето до пубертета може да се каже, че в психическо отношение то реално не съществува. Със сигурност детето, което на шест години тръгва на училище, все още не е нищо друго освен продукт на своите родители във всеки един смисъл, и въпреки че има наченки на съзнание за собствения Аз, все още е напълно неспособно да се утвърди като индивидуалност.
Често се изкушаваме да виждаме в особено оригиналните или непокорните, непослушните или неподатливите на възпитание деца силна индивидуалност в собствената воля, но това е измама. В подобни случаи трябва да се изследва семейната среда и нейните психологически условия и почти без изключение именно там, у родителите, ще бъдат открити единствените реални причини за проблемите на детето. Смущаващите му особености са не толкова израз на собственото му същество, колкото отражение на смущаващото влияние на родителите. Когато лекарят има работа с нервно смущение при дете на тази възраст, правилно би било да се заеме най-напред с родителите, като подложи на сериозно наблюдение психическото им състояние - проблемите им, начина им на живот, стремежите, които са осъществили или изоставили, както и господстващата семейна атмосфера и методи на възпитание. Всички тези условия оказват дълбоко въздействие върху детето. Излишно е да казваме, че нито родителите, нито децата осъзнават случващото се. Колко заразителни са родителските комплекси, личи по въздействието на особеностите на характера им върху децата. Дори когато усилията им да се владеят са толкова успешни, че никой възрастен не би открил и следа от комплекс, децата някак си се повлияват.
Училището е част от големия свят и съдържа в умален вид всички онези фактори, с които детето ще се сблъска по-късно в живота си. Ако от една страна, за детето наистина е нещастие да е лишено от семейство, от друга, за него е опасно и да е прекалено привързано към семейството си. Силната привързаност към родителите представлява пречка за приспособяването му към света по-късно. Подрастващият обаче е предопределен за живот в света, а не да остане дете на родителите си. За съжаление има твърде много родители, които не престават да гледат на децата си просто като на деца, тъй като не желаят нито да остареят, нито да се откажат от родителския авторитет и власт. С това обаче те упражняват върху децата си изключително неблагоприятно влияние, отнемайки им всяка възможност за лична отговорност. Други родители пък поради собствената си слабост не могат да бъдат за детето авторитетът, от който то се нуждае, за да може един ден правилно да се приспособи към света. Затова учителят има деликатната задача да олицетворява авторитета на възрастната и знаеща личност, без да оказва задушаващо въздействие. Подобно отношение не се изгражда по изкуствен път, а възниква естествено, когато учителят изпълнява дълга си като човек и гражданин. Сам той трябва да е справедлив и здрав човек – личният пример е най-добрата учебна методика. Дори и най-съвършената методика е безполезна, ако човекът, който я използва, не стои над нея с достойнствата на собствената си личност. Нямаше да е така, ако в училището ставаше дума единствено за систематичното усвояване на даден учебен материал. С това обаче училището е изпълнило своята роля само наполовина. Другата половина е психологическото възпитание, осъществявано от личността на учителя. Задачата на това възпитание е да въведе детето в широкия свят, допълвайки по този начин възпитанието, дадено му от родителите. Колкото и грижливо да е осъществено последното, то никога не може да преодолее известна едностранчивост, тъй като средата остава неизменна. Училището, напротив, е първият фрагмент от истинския широк свят, с който се сблъсква детето и който трябва да му помогне в известна степен да се откъсне от семейната среда. Детето от своя страна естествено реагира на действията на учителя, като се приспособява по начин, усвоен от бащата – то проектира, ако използваме техническия термин, образа на бащата върху учителя, с намерението да асимилира личността на учителя с този образ.
При това е необходимо учителят да протегне ръка на детето или поне да го предразположи към личен контакт. Когато личните отношения на детето с учителя са добри, не е толкова важно дали образователните методи отговарят на най-новите изисквания, или не. Успехът на обучението не зависи от методиката, защото целта на училището не е единствено да пълни главите на децата със знания, а по-скоро да ги превърне в истински хора. Няма значение с какви знания младият човек напуска училище, а дали то е успяло да го освободи от несъзнаваното тъждество със семейството и да му помогне да се осъзнае като личност. Без това самосъзнание той никога няма да знае какво иска, а завинаги ще си остане зависим и само ще подражава на други с произтичащото от това чувство, че е неразбран и потискан.
Училището не е нищо друго освен средство за целенасочено подпомагане процеса на формиране на съзнанието. Културата, следователно, е висшата възможна степен на осъзнатост, съзнание.
Трябва да виждаме децата такива, каквито са в действителност, а не каквито желаем да бъдат, и при възпитанието трябва да следваме пътя на природата, а не мъртвите предписания.
Природата не се интересува от нашите възгледи; ако се занимаваме с човешката душа, можем да се срещнем с нея само на нейна собствена територия, което и правим, когато сме изправени пред действителните и огромни проблеми на живота.
Избрано от "Развитие на личността", Карл Густав Юнг, изд. Леге Артис, 2013
Снимки: wikipedia