„Дали човек чете или не чете - това веднага се забелязва. Между хората няма по-голяма разлика от тази.“
Паскал Мерсие е професор по философия и това прозира още в първите страници на романите му – пленителни истории за физически и духовни пътешествия. Издава първия си роман на 51-годишна възраст, когато е натрупал достатъчно житейски опит, за да сътворява светове и да разказва за трудния път към себепознанието. „Нощен влак за Лисабон" е третият му роман, който го превръща в един от най-успешните съвременни швейцарски писатели.
Човек не знае какво му липсва, докато не го получи, и тогава из един път разбира съвсем ясно, че то е било това нещо.
Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.
Никой не е създаден за другиго. И не само защото съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика. Стоях съвсем случайно тук, ти съвсем случайно стоеше там. Така беше. Нищо повече. Един защитник на случайността не обича все пак по-малко. Лоялността му също не е малка. А по-скоро по-голяма.
Но всичко, което ни залъгва, че има постоянство, близост и интимно познаване, не е ли то илюзия, измислена за успокоение, с която се мъчим да забулим и пропъдим постоянно проблясващата, тревожна мимолетност, защото е невъзможно да я издържаме миг подир миг? Не е ли всяко зърване на другия, всеки разменен поглед като призрачна мигновена среща на погледи между двама пътуващи, които се плъзват един край друг, упоени от нечовешката скорост и юмрука на въздушното налягане, които карат всичко да трепери и звънти? Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?
В близостта ние се преплетени един в друг и невидимите връзки са освобождаващи окови. Тази преплетеност е повелителна: тя изисква изключителност. Разделянето е предателство. Но ние не харесваме, обичаме и не докосваме само един-единствен човек. Какво да правим? Да режисираме различните близости? Да водим педантично счетоводство на темите, словата, жестовете? На споделеното и тайните? Това би било като безшумно вливаща се отрова.
Измамно е да се вярва, че решаващите моменти в живота, в които обичайната посока се обръща завинаги, са силни и крещащо драматични, подкопани от бурни вътрешни кипежи. Това е безвкусна приказка, насаждана в света от алкохолизирани журналисти, от обожаващи светлините от фоторепортерските светкавици кинаджии и писатели, в главите на които всичко прилича на булеварден вестник. В действителност драматичното е определящо живота преживяване, което в същността си често пъти е невероятно тихо. Толкова малко общо има с гръмкостта, с острия пламък и вулканичното изригване, че в мига на преживяването то нерядко остава незабелязано. Когато разгръща революционното си действие и се грижи за това животът да бъде окъпан в напълно нова светлина и да добие напълно нова мелодия, то го прави безшумно и в тази прелестна безшумност се таи особената му аристократичност.
Понякога човек се страхува от нещо, понеже го е страх от друго нещо.
Но защо е толкова трудно да погледнеш открито? Ние сме лениви същества, нуждаещи се от близък човек. Любопитството като рядък лукс на обичайна почва. Би било цяло изкуство да можеш да стоиш здраво и да си играеш с откритото. Трябва да си Моцарт. Моцарт на откритото бъдеще.
Човек трябва да има късмет със самия себе си, за да стане уверен.
Винаги е жестоко, когато погледите на другите спират отгоре ни, дори и ако става дума за благонамерени погледи. Превръщат ни в артисти. Вече не можем да стоим там единствено заради себе си,трябва да присъстваме и заради другите, които успяват да ни отвлекат от собствената ни същност. И най-лошото, ние трябва да се правим, че сме нещо определено. Другите го очакват. А може изобщо да не сме това, за което се представяме.
Когато времето на един живот стане много оскъдно, вече не важат никакви правила. И тогава изглежда, че човек е превъртял и напълно готов за лудницата. Ама принципно е точно обратното: там им е мястото на онези, които не искат да повярват, че времето изтича и малко оставя. Онези, които продължават да се държат така, сякаш нищо не е станало.
Съзнанието, че никога вече няма да станеш онзи, към когото си се устремил. Така изтълкувахме в крайна сметка страха от смъртта.
Не пилей времето си, направи от него нещо, което си заслужава. Но какво значи нещо, което си заслужава? Най-сетне да пристъпиш към осъществяването на дълго хранени желания. Да разрушиш заблудата, че по-късно все ще се намери време за тях. Да направиш дълго бленуваното пътешествие, да научиш още този език, да прочетеш онези книги, да си купиш това бижу. Да не пропуснеш самия себе си.
Грешка е, безумно насилствен акт е да се концентрираме върху Тук и Сега в убеждението си, че така обхващаме същественото. Въпросът е в това да се движим уверено и невъзмутимо, с уместно чувство за хумор и уместна меланхоличност из разпрострения във времето и пространството вътрешен пейзаж, който сме ние.
Мисленето е второто най-приятно нещо. Най-хубавото е поезията. Ако съществуваше поетично мислене и мисловна поезия - това би било Раят.
От поезията човек не се превъзнася. Чете я. Чеше я с езика. Живее е нея. Чувства как го вълнува, как го променя. Как прави така, че собственият живот да добие форма, окраска, мелодия. Човек не говори за това, камо ли да я превръща в пушечно месо на академичната си кариера.
Обичам тунелите. Те са символ на надеждата: все някога ще се покаже светлината. Освен ако не е нощ.
Никое чувство не е същото, когато те споходи повторно. Ние се уморяваме и отегчаваме от чувствата си, ако ни спохождат прекалено често и се задържат прекалено дълго.
Това е смисълът на сбогуването, в пълния, съществения смисъл на думата: двама души, преди да се разделят, да се разберат как са се виждали и са се чувствали един до друг.
Хората трудно преодоляваме егото си и страхувайки се да не бъдем наранени, не търсим докрай отговорите на въпросите, които ни интересуват...
Когато диктатурата е факт, революцията е дълг.
По някое време всички започваме да не разбираме нормалната същност на живота.
Не искам да има някого, който да ме разбира напълно. Слепотата на другите е моята сигурност и свобода.
Снимки: decorrespondent.nl, politiken.dk