Жертвата обича сама да провокира собствените си страдания ~ Михаил ЛАБКОВСКИЙ

За психологията на жертвите, споделено от известния руски психолог в една от неговите публични лекции.

Тук не става дума за жертвите на катаклизми, насилие и масови трагедии, за които ни информират медиите. Тук става дума за жертвите на една друга война – тази на семейния фронт.

За тези, на които в детството никой не е подавал ръка и не е помагал, на унижаваните от родителите, на понеслите подигравателни критики, от които все са очаквали нещо, пък те не са оправдали родителските очаквания, нищо че неимоверно са се старали… Тук говорим за хората, които и до ден днешен почти през цялото време изпитват срам, неудобство и угризения. У които собствените желания и интереси са изтикани на втори или трети план, или изобщо са отишли по дяволите, защото са искали да изглеждат добри (в очите на другите) на всяка цена.

Това са онези, на които родителите са натрапили огромно чувство за вина, които постоянно са били сравнявани с останалите деца, които винаги са се чувствали неспособни и губещи, за които любовта е означавала само едно – жалост към себе си.

За тези, които са самотни, които не вярват, че са достойни за нещо хубаво, които в мислите и разговорите повече се жалват, завиждат, безплодно мечтаят, но нищо не правят, за да променят живота си. А животът им в това време минава в страдания. Жалко...

Те мислят колко хубаво би било, ако можеха да живеят другояче – смело да правят това, което искат, да са заобиколен от любими хора, да имат достатъчно пари, за работят любима работа.

Има статистика, според която дори в ПТП-а, по-често попадат едни и същи хора. В ситуации на опасност, те имат специфични реакции – предават се предварително и лесно, без да се съпротивляват, убедени са, че не са способни на нищо и нищо не зависи от тях. Такава е психологията на жертвите. В обикновения живот, те реагират по същия начин.

С „жертвите” никой не се съобразява, на тях им изневеряват, на тях поверяват всички домашни любимци и им стоварват всичката работа.

Те не умеят да казват „не”, държат се така, че да не обидят никого, да няма „войни”. Те са толкова добри, че костите си ще положат, за да защитят чуждия интерес, често в ущърб на своя собствен. Стискайки зъби, те търпят унижения и обиди.

Отстъпи, смири се, направи повече – ще получиш по-малко.

Заеми се с работата и на останалите, поеми и вината за всичко лошо, ставащо наоколо.

Мълчи, преглъщай обидите, игнорирай своите мечти и желания.

Остави се да те подмятат, а в резултат на това се сдобий с постоянно недоволство от себе си и загубения си живот. Познато ли ви е това?

При жертвите нещата изглеждат точно така.

Ако забележите дори един от тези симптоми – залавяйте се за работа. Нужна ви е „хирургична” намеса и разрушаване на обичайното образцово поведение.

Ако в своите отношения жената се държи като жертва, никой няма да изгаря от желание да се ожени за нея. Защо ли? Ами защото тя и без това няма къде да се дене. Обичайно жертвата е съвсем наясно кой е виновен на всичките й нещастия, оплаква се от онези, които я обиждат и въпреки това, никога нищо не променя.

Ако жената се държи като жертва, то е просто грях да не й изневериш! Тогава тя разбира се, ще се жалва, ще каже „простак”, „погубих младостта си с теб” и ще иде при майка си по традиция и от приличие. Но после ще се върне. И всичко ще продължи.

Чувството за обида и унижение, а още и страх, са основни чувства на човека с психология на жертва. Ако нещо не му харесва, той няма да го каже веднага. Не! Той ще даде възможност на недоволството и обидата хубавичко да узреят и да нахлуят в живота му. А после ще се уповава на тях, за да стигне до края. И тогава навярно ще каже: „Колко още можеш да ме измъчваш?”

Жертвите никога не разбират думите и живота буквално. У тях обидата чака в бойна готовност, предварително. Психически здравите хора никога не търсят скрит смисъл или втори план в думите, не се опитват да ровят в чуждия мозък, за да проумеят какво става там.

Жертвата обича сама да провокира собствените си страдания. Например, да се връща към мъчителни спомени и преживявания.

Любовта – това е само опит да повторим своите детски преживявания. И ако отношенията с родителите са били напрегнати, нездрави, невротични, човек асоциира любовта с усещане за загуба, страх, тъга, самота. Той търси партньор, по отношение на когото ще се чувства като жертва. Обичайно, да откриеш такъв човек не е толкова трудно.

Думите и изразите, с които „жертвите” са склонни да злоупотребяват:

Извинете! – дори когато са ги настъпили, уволнили, нагрубили.
Толкова ми е неудобно! – от себе си, от своите близки, от всички наоколо, от страната, от миналото, от всичко.
Какво лошо съм ви направил?
Колко още може да продължава това?
Как можа?
Толкова ми е болно!
Защо ми причиняваш това?
Толкова ми е обидно!