Кристина Старманс  е сътрудник по психология в университета Йейл. Нейните изследвания се фокусират върху мотивите за поведението на децата  и възрастните в социалния свят, като включва теми като себеусещането, морала, чувството за собственост, справедливостта и интелигентността.

(Richard Diebenkorn, Woman Seated in a Chair, 1963)

Кога беше последния път, когато бяхте изкушени да извършите нещо неморално? Да излъжете, да предадете доверието на близък приятел, или да вземете повече, отколкото сте дали? Най-вероятно се е случило дори и днес, в този ден. Може би в последния час. Има и по-привлекателни изкушения, включващи секс или пари. В голяма част от случаите преодоляваме този род съблазни и постъпваме според моралните си принципи. Но как всъщност се отразява вътрешната борба, която водим с изкушенията, на мнението на околните за нашите действия? Кой е по-добрият човек - този, който действа според моралните закони въпреки изкушението, или този, който никога не се изкушава?

Има две направления във философията на морала, които ни насочват към два противоположни извода кое действие ще се счита за по-морално и кое не. Единият аргумент е свързан с Аристотел и твърди, че истинският моралист с цялото си сърце ще пожелае да свърши правилното нещо, и нито част от него няма да пожелае да действа неморално. Другият аргумент, асоцииран с Имануел Кант, гласи, че едно действие е морално, ако не е свързано с нещо, което искаш да свършиш - в противен случай човек действа според желанията си и дори резултатът да е положителен, не се счита за морален.

Философите спорят за това кои действия се считат за по-морални от други. Но кой от тези възгледи обикновения човек намира за правилни в ежедневието?

Използвахме експеримент, който включва 250 деца между 3 и 8 години, и близо 400 възрастни. Всеки участник трябва да съчини сценарий, подходящ и за деца, при който две личности действат морално. За пример - една от историите разказва за две деца, всяко от които е счупило вещ на майка си. И двете споделят на майките си какво са направили. И двете искат да кажат истината и да са сигурни, че когато са искрени, постъпват правилно. Едното от децата обаче се изкушава да излъже, за да избегне наказание. То казва истината, макар да му коства усилия. За другото дете се оказва лесно да сподели истината, защото не се страхува от наказание и следователно няма причина да лъже. След тази история питаме кой от двамата участници в разиграваната случка е по-морален.

Децата отговарят, че този, който не се е изкушил да излъже, е по-морален от другия, който макар и да казва истината, се усъмнява в полезния ефект от това. Възрастните от своя страна смятат тъкмо обратното - човекът, който въпреки вътрешните конфликти, които се разиграват в съзнанието му, казва истината, се счита за по-морален. Тези съждения се явяват и в други примерни ситуации като лъжа, неоказване на помощ на някой от семейството, нарушаване на обещание. Децата и възрастните не променят мнението си, дори да ги питаме кой трябва да бъде възнаграден за постъпката си, кой е по-добър, или кой ще се държи морално и в бъдеще.

Фактът, че възрастните сочат за по-морален човека с вътрешните противоречия, е странен. Причината е, че в предишни изследвания именно негативните намерения се осъждат като неморални, дори и да са само намерения. Вероятно възрастните считат желанието да действаш извън морала,  за важна част от искреното морално действие. В този ред на мисли само когато искаме да се държим зле, имаме възможността да изберем да се държим добре.

Има обаче и друг вид неморални изкушения, които възрастните осъждат толкова строго, колкото и децата. За пример - човек, който иска да унижи, малтретира дете, но се въздържа, се счита за по-морален от този, който никога не си и помисля, че може да го направи. Откриването на разликата между действията, които водят до морална похвала, и тези, които водят до укор, е в процес на разкриване с помощта на настоящи научни експерименти.

Децата смятат за по-морални хората, които не се измъчват да взимат решения дали да постъпят морално или не. Но след осмата си година тези деца плавно преминават в другия, възглед, този на Кант, като съдят за морала по това колко труден е бил избора на потърпевшия.
Какво се променя с възрастта?

Едната от вероятностите е, че децата се сблъскват от първа ръка със свои вътрешни конфилкти. Това звучи странно - децата често не се държат прилично и дисциплинирано, и сигурно изглежда, че те постоянно са изкушени да действат против моралните принципи. Причина може и да е, че децата често изпитват едновременно желанието да се държат добре и зле. Опитът, който натрупват от тази вътрешна борба, променя възгледите им за морала и им позволяват да не осъждат тези вътрешни противоречия у другите като неморални. Друг фактор, който е възможно да влияе, е нарастването силата на волята.

Звучи интригуващо да надникнем и зад факта, че децата с годините започват да изпитват интерес към по-цялостни, завършени личности. Когато растем, ние се научаваме да възприемаме и оценяваме нюансите на една по-комплексна личност, което позволява както на изкушението, така и на волята да я надмогнат.

Следващият път, когато се озовете в ситуация, в която искате да прекрачите прага на морала, успокойте се. Може да си спечелите одобрението на приятелите си, стига накрая да вземете вярното решение.

Бъдете готови обаче децата ви да ви съдят строго!

Изображение (заглавно): Henri Matisse