„Това, което на разстроената майка й прилича на деструктивност, се оказва не само любопитство, но също така дейност, игра, упражняване на растящите възможности и умения, а дори понякога действително творчество.“

Ако разгледаме едно здраво, обичано дете, за което се грижат, да речем докато навърши една годинка, а може би и до по-късна възраст, то ще е абсолютно невъзможно да открием нещо, съответстващо на понятията зло, първороден грях, садизъм, злоба, удоволствие от причиняването на болка, деструктивност, враждебност заради самата нея или съзнателна жестокост.

Тъкмо напротив, внимателното и продължително наблюдение демонстрира противното. При такива бебета се установяват практически всички личностови характеристики, открити при себеактуализиращите се хора, всичко достойно за любов, възхищение и завист, но разбира се, без познанията, опита и мъдростта.

Положително една от причините, поради които бебетата са толкова желани и обичани, е точно тази – че в първите година-две от живота им у тях няма видима лошотия, омраза или злоба.

Колкото до деструктивността, дълбоко се съмнявам, че тя въобще се среща при нормалните деца като пряк, първичен израз на простия деструктивен нагон. При по-внимателен динамичен анализ отхвърляме един след друг примерите на очевидна деструктивност. В собствените му очи детето, което разглобява часовника на съставните му части, не го унищожава, а го разглежда.

Ако тук може да се говори за първичен нагон, много по-смислено ще е да изберем любопитството, а не деструктивността. Много други примери, които, на разстроената майка й приличат на деструктивност, се оказват не само любопитство, но също така дейност, игра, упражняване на растящите възможности и умения, а дори понякога действително творчество, както когато дадено дете нарязва внимателно написаните на машина бележки на бащата на красиви, малки лентички.

Съмнявам се, че малките деца са съзнателно деструктивни заради чистото удоволствие от злобно разрушение. Възможно изключение са патологичните случаи, например епилепсия и постенцефалитен синдром. Дори при тези така наречени патологични случаи, не е известно дали деструктивността не е била също реактивна – реакция на заплахи от един или друг вид.

Съперничеството между братята и сестрите е специален и понякога озадачаващ случай. Едно двегодишно дете може да бъде опасно агресивно към новороденото си братче. Понякога враждебното намерение се изразява много наивно и открито. Едно смислено обяснение е, че двегодишното дете просто не е в състояние да приеме, че майка му може да обича две деца. То причинява болка не просто заради това да причини болка, а за да запази любовта на майка си.

Друг специален случай е психопатът, чиято агресия често изглежда немотивирана, т.е. изглежда се осъществява заради самата себе си. Тук е необходимо да се обърнем към един принцип, формулиран за първи път от Рут Бенедикт при опита й да обясни защо сигурни общества могат да тръгнат на война. Според нея намиращите се в безопасност, здрави хора не са враждебни или агресивни срещу тези, които са в широкия смисъл на думата техни братя, с които могат да се идентифицират. Ако някои хора не се възприемат като човешки същества, те могат съвсем лесно да бъдат изтребени дори от добри, обичащи, здрави хора, така както те не изпитват никаква вина задето са убили досадни насекоми или са заклали животни за храна.

Полезно за разбирането на психопатите е да приемем, че те не се идентифицират любовно с други човешки същества и следователно могат да ги наранят или дори да ги убият случайно, без омраза и без удоволствие, точно така, както убиват животни, които са станали истинска напаст. Някои детски реакции, които изглеждат жестоки, вероятно произлизат също от липса на подобна идентификация, преди детето да е узряло достатъчно, за да влезе в междуличностни отношения.

И накрая ми се струва, че тук се намесват някои семантични съображения, които са много съществени. Да го кажем колкото се може по-кратко, агресията, враждебността и деструктивността са до една думи на възрастни хора. За тях те имат определени значения, каквито те нямат за децата и при това положение не би трябвало да се използват, без да бъдат модифицирани или повторно дефинирани.

Така например през втората година от живота си децата могат да играят независимо едно до друго, без действително да си взаимодействат. Когато при такива деца се появят егоистични или агресивни действия, те не са равностойни на някакъв вид междуличностни отношения, каквито могат де се срещнат при десетгодишните.

Може би те постъпват по този начин, защото не осъзнават съществуването на другото дете. Ако такова дете дърпа някаква играчка, въпреки че среща съпротива, това прилича повече на опит да се измъкне със сила даден предмет от тясна опаковка, отколкото на егоистична агресия при възрастен човек.

Същото се отнася и за активното новородено, което установява, че зърното е дръпнато от устата му и затова вбесено крещи. Или за тригодишното дете, което посяга да удари наказващата го майка. Или за гневното петгодишно дете, което крещи: „Да пукнеш дано!“ Или за двегодишното, което непрекъснато тероризира новороденото си братче. В нито един от тези случаи не би трябвало да третираме детето така, сякаш то е пораснал човек, нито пък да тълкуваме реакцията му, както бихме тълкували реакцията на възрастен.

В повечето случаи подобно поведение, разбирано динамично, от гледна точка на собствените критерии на детето, би трябвало да се приеме за реактивно. С други думи, то произтича от разочарование, отхвърляне, самота, страх от загуба на уважение или защита (т.е. осуетяване на базови потребности или заплаха от такова осуетяване) повече, отколкото от някакъв личен нагон да мрази или вреди. Нашите познания, или по-скоро липса на познания, просто не позволяват да кажем дали това реактивно обяснение се отнася до всяко деструктивно поведение или само да повечето такива случаи.

Ейбрахам Маслоу

Избрано от: Ейбрахам Маслоу: „Мотивация и личност“, изд. Кибеа
Картини: Mary Cassatt (1844 ~ 1926)