В богатото и многообразно творчество на Мигел де Унамуно „Дневникът" заема уникално, значимо и твърде специфично място. Неговата особеност се дължи на жанровата му разнолика неповторимост, а също така и на тематичната особеност на текста. Успоредно с чисто персоналните елементи, впрочем твърде оскъдни на брой, напомнящи за автобиографично-мемоаристичния жанр, „Дневника" изобилства от библейски цитати, откъси от религиозни текстове, препратки към теолози и философи... Всъщност истински личното в този дневник са разсъжденията на автора върху основните теми, които го вълнуват като човек и които са залегнали в цялостното му творчество, като най-важната от тях е темата за смъртта...
(1864 ~ 1936)
Смирение. Откъсвайки поглед от идната смърт и от нищото, което заслужаваш и от което се боиш, обърни го назад и преосмисли миналото си нищо, онова, отпреди да си се родил. Какво си бил, преди да се родиш? Само една божествена идея. Защо си точно ти, а не си друг? Тоест защо изобщо си? В себе си, в съзнанието си ще съзреш тайнството на сътворението. Ако гледаш спокойно на раждането си, защо не гледаш спокойно и на онова, което е обратно на раждането ти? И ако смъртта те ужасява, защо не гледаш с ужас и на твоята не-смърт, тоест на обратното на смъртта ти? Колко рядко мислим за раждането си, за личния си изначален първообраз. Аз съм аз, а не друг, следователно съществувам.
Само превръщайки се в нищо, тоест обръщайки се към нашето нищо, ще успеем да станем всичко, да бъдем целите ние, да бъдем в известен смисъл богове.
Въображението спомага да ни измами като си представяме, че светът продължава да съществува и след смъртта ни. Не мислим, че този надживяващ ни според представите ни свят ще се превърне в представа за свят, умиращ заедно с нас, и че така светът, нашият свят, ще свърши заедно с нашия свършек и че ако няма друг живот, нашият край е краят на света.
Най-важен от морална и практическа гледна точка е един въпрос – въпросът за живота след смъртта. Ако светът, който си представяш, че ще те надживее, е нищото, то той е само една измислица на твоето въображение и ще умре заедно с теб.
Опитът ни като преживяване и познание за смъртта, ако наистина няма друг живот, е само един – това е усещането ни по време на дълбок сън. Следователно да умреш, би означавало да заспиш завинаги.
Представи си, колкото е възможно по-живо, че внезапно ослепяваш и че после, когато вече си започнал да се примиряваш, компенсирайки слепотата с възприятията от другите си сетива, ненадейно онемяваш; а след това загубваш последователно и осезанието, и обонянието, и вкуса, и дори усещането за собствените си движения, като накрая оставаш едно инертно нещо, за което дори самоубийството е немислимо и непостижимо по простата причина, че то не може да си служи със самото себе си. Все още обаче остават мислите, паметта ти, все още можеш да живееш в миналото си. Но ето че дори мислите ти започват да те напускат и лишено от разум и чувства, не можеш нито да ги замениш, нито да ги възобновиш, че постепенно и те изчезват, и те се изпаряват, и оставаш единствено със съзнанието, че съществуваш, и накрая губиш дори това, и оставаш сам, напълно сам... не, не оставаш, защото вече си нищо. И дори не ти остава съзнанието за твоето нищо.
Когато се каниш да вземеш някое решение или да извършиш нещо, представи си, че щом приключиш с това, което възнамеряваш, ще умреш, и всичко, което вършиш, го върши така, като че веднага след това ще умреш.
Външният човек, тоест този с черупката, е социално същество. Ех, ако можеше да се създаде такава среда, в която черупките да се разтопят и в нея да останат да плуват само вътрешните човеци! Една среда на миропомазване, едно общо море, в което да се носят по водата всички равни, което, освобождавайки ги от черупките им, да ги приобщава, да ги свързва в истинско единство. Една топлота, която, стапяйки и сливайки тези черупки, черупките на греха, да образува от тях едно всеобщо море, морето на истинското равенство, на истинското братство.
Откровеността е съгласие между вътрешния и външния човек. Бъди в единомислие със самия себе си, защото това означава да си искрен. Бъди винаги себе си по всяко време, на всяко място и при всички обстоятелства.
Човекът е ядрото на обществото, той е негово начало и негово зараждане, бидейки едновременно с това съставна част от обществото. Човекът е обществото в кондензиран вид, а обществото е човекът в разширен вид.
Чувствата без концепции, които да ги поддържат и подхранват, без стабилна основа, са празни, слаби и водят до сантиментализъм.
Дотолкова съм пристрастен към книгите, че раждам благочестиви мисли и идеи само когато чета – нещо като коментар на прочетеното, и за да ги изкристализирам, сядам да ги напиша. Да се учим, за да пишем! – това е целта на интелектуализма, да размишляваме, за да раждаме мисли!
Страшният омагьосан кръг на нашата икономика, пренесен в духовния свят. Не се мисли за собственото спасение, не се медитира, а се мисли. Разсъждава се, за да породиш мисли. Медитира се, изричайки молитви, мисли се, докато четеш. Медитирането означава да поставяш на преценка с любов, внимателно и съсредоточено някакво тайнство, да разглеждаш упорито и целенасочено едно и също определено тайнство, опитвайки се да стигнеш до неговата дълока същност, до животрепрящото му ядро. Мисленето означава да откриеш взаимовръзки между различни идеи. Най-висшата степен на медитацията е екстазът, докато тази на мисълта е изграждането на една философска система. Чрез медитацията човек става по-добър, постига чистота и святост. Чрез мисленето става по-мъдър.
В безрадостната ни икономика се произвежда, за да се консумира, и се консумира, за да се произвежда, в един ужасен омагьосан кръг, сякаш се каним да не умираме, а да живеем вечно. Докато в мисловния ни живот всичко се свежда до това да раждаме нови идеи и нови образи, за да може, след като ги изконсумираме естетически, да създадем други още по-нови такива.
Красота, чието съзерцание не ни прави по-добри, не е истинска красота. Има демонична красота, но също така има и божествена красота; но за чистото сърце демоничната красота е безкрайно грозна.
Колко разнообразни форми приема гордостта! Склонен съм да вярвам, че тази сдържана, скрита за чуждите очи горделивост е възвишена и изящна форма на злото, на болестта, която само на малцина ни е дадено да изстрадаме. И това е болестта на всички или почти всички хора, това е коренът на душата и е, най-вече, нищетата на всички хора на словото.
* От Мигел Де Унамуно: „Дневник“, изд. „Захарий Стоянов“
Снимки: Wikipedia
