„Детето съществува на този свят не само за да стане възрастен човек, а също, и най-вече, за да може да бъде дете, и именно като дете - част от човечеството.“

Романо Гуардини (1885-1968) е роден във Верона, Италия. Той е религиозен философ, католически свещеник и теолог, изтъкнат педагог и учител. Преподава католически светоглед във Фридрих-Вилхелм университет, Берлин. Преподава и философия на религията и християнски светоглед в университета в Тюбинген и най-накрая в Мюнхен. Трудовете му го превръщат в един от най-значителните представители на персоналисткото светоусещане на 20-и век.

Животът не е една свързана серия от отделни части, а е едно единствено цяло, което присъства във всеки даден момент от хода си. Краят му оказва влияние върху целия живот, т.е. фактът, че светлината на живота ще помръкне и някой ден ще изгасне; че всичко, което става, върви към край – край, който ние днес наричаме смърт.

Всяка фаза от човешкия живот съществува заради цялото и заради всички отделни фази; ако пострада тя, ще пострадат както цялото, така и останалите фази.

Човек се самоопределя непрекъснато и все пак, той си остава винаги същият, живеещ във всяка фаза. Той има съзнание за себе си и трябва да си дава сметка за въпросните фази. Всяка фаза има свой характер, за който не може да се направи заключение от предходната или от следващата. Ценностите у хората оформят картина, или конфигурация, определена от един доминиращ ценностен център.

Детето съществува на този свят не само за да стане възрастен човек, а също, и най-вече, за да може да бъде дете, и именно като дете – част от човечеството. Защото човечеството включва всички живи хора, в която и фаза на живота да се намират – така истинското дете е толкова част от човечеството, колкото и истинският възрастен.

Когато човек се ражда, на него му се дава една дума, която той носи със себе си – не само дарба, а дума. Тя се втъкава в неговата същност и е като кодът към всичко, което след това се случва. Тя е сила и слабост едновременно. Тя е поръчение и обет, закрила и заплаха. Всичко, което по-късно в хода на годините се случва, е проявление на тази дума, изразяване и сбъдване. И може би тази дума ще бъде основанието за онова, което някой ден Съдията ще му отсъди.

Човекът е говорещо същество. Той притежава висшата способност на словото, чрез което изказва към другия човек това, което знае и така добива с него общност в истината.

Това слово е пълно тогава, когато идва от истинското виждане, знание, вътрешно достояние. Но това се случва само, когато в същия човек има и мълчание. А „мълчание” означава не само нещо негативно, че само не се говори, а нещо във висша степен положително: една вътрешна тишина, разтворена живост и дълбочина.

Помислете за богатството, което изпитвате, когато седите на самотна височина в планината; или тихата, мирна пълнота, когато сте заедно с приятел и възниква онова добро мълчание, в което човек е по-близо до себе си, отколкото във всичкото говорене.

Имаме обаче нужда само да погледнем заобикалящото ни настояще, за да видим в какви застрашителни размери това мълчание е изчезнало и все повече продължава да изчезва. Как бърборенето взема връх, шумът нараства. Вън и, преди това, вътре; тъй като вътрешното състояние и на тези, които именно нищо не казват, често е всичко друго, но не и мълчание.

Затова е нужна и малко дарба за наблюдение, за да се забележи как словото става все по-плитко и слабо; губи сериозност, дълбочина и човешка пълнота – да не говорим изобщо за занемаряването, което се случва с езика като такъв.

Върши ли човекът, който има власт, правилното с нея? Всекидневният опит, както и историята на миналото, показват, че съвсем не винаги нещата стоят така; че с нея той може да извърши също така и най-безразсъдните, най-разрушителните, най-злите неща. Тази власт наистина дава възможност на човека да покори природата, но също така е средството, което той може да насочи срещу другия човек, за да го владее, да му навреди или да го унищожи.

Модерният човек е развил най-изобилно онези дарби, които бяха нужни, за да сътворят това, което ние наричаме наука и техника. От това е израснала необятна пълнота от блага и социални помощи – и с тях, една чудовищна власт над битието. Но има ли той също и човешките предпоставки, които са необходими, за да овладее всичко това по такъв начин, че да възникне действителна култура? Ред, в който човекът като човек ще може да живее в свобода и чест?

Когато човекът на Новото време постигна онова огромно нещо, което беше постигнато през последните пет столетия, той претърпя промяна. Определени заложби в него са станала все по-силни, по-фини, по-точни – други, обаче, по-слаби, по-притъпени и по-несигурни. Сили и държане, които би трябвало да бъдат налични, ако ставаше дума за  цялостен човек, са се загубили. Той е станал несъвършен, нецялостен.

Човекът е деен; той напредва, бори се, завладява, работи, съгражда. Той става властелин на нещата, майстор-строител, регент, законодател на света. Но част от живота на същия човек е и способността да почива.

Отдихът, спокойствието е един друг начин на живот, трептящ в самия себе си, също толкова интензивен като действието, но от друг вид. И именно от това спокойствие действието получава своята свежест, своята сигурност, новото и творческото…

Бученето на рекламите, бърборенето във вестниците и радиото объркват вътрешния смисъл. Все по-трудно става за днешния човек да вижда йерархията на ценностите, да различава между средство и цел, главни и второстепенни неща и да стига до истинска оценка.

Способността на човека да пребивава в самия себе си, да заема позиция, да преценява; способността да разглежда далновидно нещата, да прониква до смисъла, да създава ред, става все по-малка. И от ден на ден той се предава безрезервно в обятията на това, което се случва около него.

Източници: Romano Guardini, „Der unvollständige Mensch und die Macht“, превод: Господин Тонев; „Периодите на живота“, превод: Диана Ботушарова
Снимки: Guardini © Katholische Akademie in Bayern