Думи на руския педагог, философ и публицист Симон СОЛОВЕЙЧИК за акад. УХТОМСКИ и неговия „закон за заслужения събеседник”
През 1972 г. в един брой на списание „Новый мир”, съвсем накрая, с дребен шрифт бяха публикувани писма на акад. Алексей Алексеевич Ухтомски – роден през 1875 г., починал през 1942 г. по време на Ленинградската блокада. В тези писма за първи път прочетохме за закона за заслужилия събеседник. Спомням си колко бях потресен. Пред мен се бе открила най-дълбоката тайна за възпитанието на децата. В думите на Ухтомски видях оправдание на целия си живот. Най-трудното в живота, това са отношенията с хората. Има хиляди изследвания по тази тема. Но само Ухтомски е открил тайната. Тя оказва се, е проста и в същото време много трудна. За да възприемете идеята на учения, нужно е да направите нещо със собствената си душа, да поправите своето духовно зрение – точно така, както се поправя - слагайки очила или лещи.
Нека да кажа две думи за самия Ухтомски. Роден в небедно семейство, дядо му построил народно училище, баща му пък го поддържал. Детството му минало в Рибинск, завършил гимназия, после Нижгородския кадетен корпус, а после Духовната академия. Възпитание му дала леля му Анна Николаевна, след чиято смърт той тъгувал цял живот. Половин година е бил в Йосифо-Волоколамския манастир, а после постъпил в Петербургския университет, първо в източния факултет, а после във физико-математическия, а от 1922 г. станал завеждащ Катедра физиология на животните.
Минал Ухтомски през всяко възможно обучение - и военно, и духовно, и филологическо, и естествено-научно. Съвършено уникална съдба. В живота му се случили много неща – дори и затвор. Но Ухтомски винаги намирал у себе си сили да противостои и на най-отвратителните житейски обстоятелства.
В крайна сметка, колкото по-тежък е животът, толкова по-милосърдни трябва да бъдем. Най-вече в общуването. Дори онова, за което мълчим, понякога е равносилно на милосърдие. „Нужно е да оградим себе си в мълчание” - пише Ухтомски.
„Мнението на твоя брат за тебе, вярата на брат ти в тебе, - те задължава и фактически те кара да вървиш в тази посока, в която той те идеализира. – така подхожда Ухтомски към основаната своя мисъл – творческата идеализация, която той смята за „основна тайна на човешкото общо житие”.
„Животът, построен върху идеализация, е пълна противоположност на живота, построен върху търсене на личното. В единия случай човек казва: „ти с нищо не си по-добър от мен – такова малко и порочно същество си, каквото съм и аз, и затова не съм по-лош и по-нисш от теб, да живеят равенството и правата ни!”.
В другия случай човек казва: „ти си прекрасен и добър, и свят, иска ми се да бъда достоен за теб, и затова аз ще забравя всичкото си минало заради теб, ще се постарая да бъда на твоята висота, за да станем равни в твоята доброта.”
Така започва да действа великият талисман на творческата идеализираща любов, която е прекрасна за всички – и за любимия – колкото и незабележимо да влияе върху него, и за вас самите – заради нея вие сам ставате по-добър, по-деен, по-талантлив, по-съвършен от това, което сте били.
Всички велики умове мислят за едно и също - за отношението на човек към човека. Ухтомски счита, че най-важното – това не са усещанията, както мислели психолозите и учените на неговото време, а цялостните неща, цялостните сложни преживявания.
За своето прословуто учение за доминантата, Ухтомски споделя: „Старинната мисъл, че ние пасивно отпечатваме върху себе си реалността, такава каквато е, съвършено не съответства на действителността. Нашите доминанти, нашето поведение, стоят между нас и света, между нашите мисли и действителността. Затова лицето на другия човек се открива такова, каквото аз съм го заслужил с цялото свое минало и това, което съм сега.”
Ухтомски предлага своята формула – човек за човека е събеседник, при това такъв събеседник, който прави от човека - човек, позволявайки му да излезе от вътрешната си крепост, прави го освободен - дори от собственото му „аз”.
„Мисълта и животът лице в лице с другия, това не е вече философия, не е успокоителна кабинетна система, а най-вълнуващият жив живот – радващ се с радостта на другия и преживяващ болките на другия”.
„Светът е за човека такъв, какъвто си го е заслужил, а човек е такъв, какъвто е неговият свят! Каквито са доминантите на човека, такъв е и неговият интегрален образ на света, а какъвто е интегралният образ на света, такова е щастието и нещастието, такова е и лицето му за останалите хора. Всичко да виждате, всичко да знаете, за нищо да не си затваряте очите и въпреки това да запазите радостта от битието за приятелите си и своя събеседник. Това е истинското щастие, към което си струва да се стремим и заради което си струва да понесем всичко. Очевидността и истината могат доста да се разминават помежду си. Очевидността е достъпна за нас винаги и навсякъде. Истината – в редките мигове на душевен покой.”
Закон за заслужения събеседник
Във всеки човек има нещо лошо и нещо добро. И ако ти си заслужил, ако ти самият си добър човек, то всеки би се обръщал към теб със своята най-добра страна.
Нима не е в това дълбоката тайна на възпитанието? Ухтомски не пише за това. Той се поменава нищо за педагогиката. Но какво се случва при срещата на ученика с учителя?
Ако учителят е заслужил добър ученик, ако той вижда в ученика си доброто, то ученикът ще открие за него най-добрата си страна и така, постепенно, той ще се сдобие с опита да бъде добър. А този добър опит постепенно ще се превърне в същност за ученика. Така хората стават по-добри. Ние възпитаваме не със примери, както е прието в научната педагогика, а с отношение, събеседване, сътрудничество. Ние възпитаваме в онази степен, в която сме заслужили. Всички събеседници, всички хора, с които се срещаме, всички около нас, са заслужени от нас самите. И ако редом до нас има глупав човек, то няма защо да се оплакваме. Сами сме си го заслужили.
Източник: ps.1september.ru
Снимки: Википедия
А. А. Ухтомский — слушатель Московской духовной академии
А. А. Ухтомский в рыбинском доме за работой над магистерской диссертацией, 1910
А. А. Ухтомский в физиологической лаборатории Санкт-Петербургского университета. 1909
