„Никой не бива да се опитва да налага волята си на друг човек, даже ако иска да му направи добро.”
Ани Безант (1847-1933) е британски теософ, активист за правата на жените, плодовит писател, оратор и поддръжник на каузата на ирландското и индийското самоуправление. Във връзка с идеите си, Безант завърза близки приятелства с писателите Джордж Бърнард Шоу и Олдъс Хъксли.
През 1890 г. се среща с Елена Блаватска, среща, която й оказва особено влияние. Безант става член на Теософското общество, а след това и негов президент, както и един от най-изтъкнатите му лектори.
Освен всичко друго участва и в политическия живот в Индия, присъединявайки се към Индийския национален конгрес. Нейно протеже и осиновен син е прочутия философ Джиду Кришнамурти, който след смъртта й основава училище в нейна чест.
(1847 ~ 1933)
Ентусиазмът да живееш правилно е напразен, ако светлината на ума не осветява пътя на поведението, защото както слепият човек по незнание се отбива от пътя и пада в канавката, така и Азът, сляп от незнание, се отклонява от пътя на правилния живот, докато попадне в капана на лошото поведение.
Азът е онова съзнателно, чувстващо и вечно съществуващо нещо, което във всеки един от нас съзнава себе си като съществуващо. Човек не може да мисли за себе си като за несъществуващ или да се самоопределя в съзнанието си като „Аз не съм”.
Когато Азът е в покой, тогава се проявява аспектът Знание – способността да се уподоби на който и да е наблюдаван предмет. Когато Азът е концентриран, с намерение да промени състояние, тогава се проявява аспектът Воля. Когато в присъствието на даден предмет Азът излъчи от себе си енергия, за да го достигне, тогава той проявява аспектът Действие. Оттук става ясно, че тези три страни не са отделни части на Аза, не са три отделни неща, съединени или смесени в едно, а неразривно цяло, което се проявява по три различни начина.
Ние не получаваме знание за самите неща, а само впечатленията върху нашето съзнание; не предметите, а образите им са това, което намираме в ума си. Както огледалото изглежда така, сякаш предметите са в него, но тези видими предмети са само образи, илюзии, причинени от лъчите светлина, отразена от предметите, а не самите предмети, така и умът в своето познание за външната вселена познава само илюзорните образи, а не самите неща.
Има една дума „трептение”, или „вибрация”, която навлиза все повече и повече в терминологията на западната наука, заемайки ключово място в нея така, както е заемала дълго време в науката на Изтока. Движението е коренът на всичко. Животът е движение, съзнанието е движение. И това движение, въздействащо на материята, е трептение.
Щом движението е ритмично, правилно, то е здраве, съзнание, живот и обратно – неритмично, неправилно ли е движението, то е болест, несъзнание, смърт . Защото животът и смъртта са близнаци, родени по един и същи начин от движението, което е проява.
Всички резултати от мисловната дейност, която сме извършвали в миналото, са в нас и съставляват нашия ум; всеки ум притежава свое собствено състояние на треперене и се намира в непрекъснато движение, т.е. представлява една последователност от непрекъснато сменящи се картини.
Умът се нарича „творец на заблуди”. Той ни представя само разкривени образи – смесица от него и външния предмет.
Да приемем за истина факта, че обикновено познаваме единствено собствените си впечатления за нещата, а не самите неща, който е от голямо значение за поведението ни в живота. Осъзнаването на този факт ни дава урок по смирение и предпазливост, както и готовност да се вслушваме в нови идеи. Ние губим инстинктивната си сигурност, че сме прави в наблюденията и заключенията си, и се научаваме да се вглеждаме първо в себе си преди да осъждаме другите.
Ние не можем да променим много другите, но можем да променим много себе си и би трябвало непрекъснато да се стараем да разширяваме възприемчивостта си. Трябва да станем като бялата светлина, която съдържа в себе си всички цветове и не изкривява нито един, защото нито един не отхвърля; която притежава способността в себе си да отговори на всички. Доколко сме се приближили до тази белота можем да съдим по силата си да откликваме на най-различни характери.
Развитието на ума може да бъде до известна степен подпомогнато отвън, но по-съществена е дейността на нашето собствено съзнание, и ако искаме да притежаваме силно, жизнено, активно и способно да възприема възвишени мисли умствено тяло, трябва усилено да работим над него, защото собствения ни ум се гради от нас самите.
Много хора обичат да четат. Не четенето обаче, а мисълта гради ума. Четенето е ценно в това отношение само ако доставя материал за размисъл. Някой може да чете много, но умственото му развитие ще бъде пропорционално на умственото усилие, вложено при четенето. Ценността на мисълта, която той ще прочете, се определя от това как ще я използва. Не започне ли да работи сам над нея, ползата от нея за него ще бъде малка и временна. „Четенето изпълва човека”, казва лорд Бейкън, и тук можем да открием голяма аналогия между ума и тялото. Храната изпълва стомаха, но тя е безполезна за тялото, докато не бъде смляна и асимилирана. По същия начин умът може да бъде изпълнен с четени неща, но докато мисловната дейност не е асимилирала прочетеното, той не само че не расте, а дори би могъл да се претовари и да отслабне под тежестта на поети и несмлени идеи, вместо да укрепне.
Би трябвало да четем по-малко и да мислим повече, ако искаме умът ни да расте и да се развива. Ако искаме да вървим твърдо напред в усъвършенстването на ума си, би трябвало ежедневно да прекарваме поне час в изучаване на някоя сериозна и тежка книга, като четем 5 минути и размишляваме 10 минути над прочетеното. Обикновено се чете час-два бързо, след което книгата се оставя настрана, докато дойде следващият момент за четене. Ето защо мисловната сила на хората расте много бавно.
Не е маловажно да осъзнаеш, че си неспособен да мислиш целенасочено и последователно. Хора, които не могат да мислят, но си въобразяват, че могат, не отбелязват особен напредък. По-добре е човек да съзнава своята слабост, отколкото да си въобразява, че е силен, когато в действителност е слаб. Неспособността на ума да се съсредоточи върху едно нещо, усещането за затопляне, объркване и умора, които се появяват след продължителното усилие да се следва хода на една трудна мисъл, наподобява усещането в мускулите, което изпитва човек след продължително физическо натоварване. Със системно и постоянно, но не прекалено упражняване мисълта укрепва, точно както нараства и физическата сила. А едновременно с нарастването й, мисловната сила може да бъде насочвана и към служба на определени цели. Без такъв концентриран размисъл умственото тяло не може да бъде добре оформено и организирано, а без съсредоточаване, мисловната сила не може да бъде използвана целенасочено.
Обърканата мисъл е резултат на неточно наблюдение и отсъствие на внимание, а ясната - на ясно възприето и запечатано впечатление, благодарение на концентрирано внимание и прецизно наблюдение. Ние не запомняме нещата, от които не се интересуваме много, но запомняме добре онези, които ни интересуват.
Внимателното наблюдение е способност, която трябва съзнателно да се култивира. Повечето хора по света ходят така сякаш са със затворени очи. Можем да проверим дали и ние влизаме в това число като се попитаме какво забелязваме, вървейки по някоя улица. Много хора не забелязват почти нищо, не им остава почти никакъв ясен образ; други – само някои неща, а трети – много.
„Азът” е израз на вътрешния човек, чиято природа е знание; затова всеки път когато се сблъска с някоя истина, той усеща нейните трептения като хармонични и следователно способни да възпроизведат в него един реален образ, докато лъжата създава противоречив и несъразмерен образ, съобразно своето собствено естество.
Умът постоянно е подбуждан от желанието и винаги служи на удоволствието. Това, което доставя удоволствие, е непрекъснато търсено от ума; той постоянно се стреми да предлага образи, които доставят удоволствие и да отхвърля онези, които причиняват мъка.
Съзнателното усилие да отказваме подслон на лоши мисли, бързо да ги изхвърляме навън, когато се опитват да влязат, и мигновено да ги заместваме с добри с времето така ще настрои ума, че не след дълго той сам ще действа по такъв начин – сам ще изхвърля лошото навън. Хармоничните и ритмични трептения отхвърлят нехармоничните и неритмичните; те отскачат от ритмично трептящата повърхност подобно на хвърлен върху бързо въртящо се колело камък. Живеейки сред такъв постоянен приток на добри и лоши мисли, за нас е необходимо да развиваме избирателната способност на ума така, че вече от само себе си доброто да бъде пропускано, а лошото – изхвърляно.
Умът наподобява магнит, който привлича и отблъсква, и тази негова характерна особеност може съзнателно да се моделира от нас. Ако разгледаме мислите, идващи ни наум, ще установим, че те са от вида на онези, които обикновено насърчаваме. Умът привлича мислите, сходни с неговата обичайна дейност. Ако за определен период от време упражняваме целенасочен подбор, той скоро ще започне сам да извършва подбора в очертаната му вече посока; така лошите мисли няма да ни гостуват, а за добрите домът ни винаги ще е отворен.
Наистина повечето хора са твърде възприемчиви, но тази възприемчивост се дължи на слабост, а не на съзнателна работа в определена посока. Затова е добре да се научим как постоянно да сме настроени да възприемаме и как да се настроим отрицателно, когато това е необходимо.
В случаите, когато една лоша мисъл влезе в ума, е по-добре да не й се противопоставяме директно, а да използваме факта, че умът може да мисли само за едно нещо в даден момент – нека веднага го насочим към някоя добра мисъл и така лошата по необходимост ще бъде изхвърлена. Когато се борим против нещо, самата сила, която употребяваме за целта, предизвиква съответна реакция и така увеличава нашето безпокойство, но ако обърнем погледа на ума към образ в някое друго направление, то тогава първият по необходимост ще излезе от полезрението му.
Много хора губят години в борба с нечисти мисли, докато спокойното занимание на ума с чисти мисли само по себе си ще отстрани нечистите. И тъй като по този начин умът привлича към себе си материя, неспособна да възпроизвежда грубите трептения, той постепенно става невъзприемчив и устойчив към този род мисли.
Умът отвръща според природата си; той отговаря на всичко, което хармонира с неговата природа.
Трябва да насочваме мислите си към онова, което желаем да стане част от нашата мисловна същност и да отвръщаме поглед от онова, което не желаем да е част от нея. Такъв ум, в океана от заобикалящи ни мисли, привлича към себе си добрите, отблъсква лошите и така постепенно расте все по-чист и по-силен в същите тези мисъл-условия, които карат друг да запада.
Природата е справедлива господарка в раздаването на награди, защото на всеки дава точно онова, което е заслужил, нищо незаслужено в повече. Тези, които искат да увеличат способностите си, трябва да заслужат това като положат и съответните усилия.
По-добре пет минути работа всеки ден, отколкото половин час само веднъж в седмицата!
Действително има нещо вярно в това, че хората остаряват повече от нервно напрежение, отколкото от физически труд. Натоварването, ако не е прекалено, не поврежда мисловния апарат, напротив – усилва го. Но процесът на непрекъснато преповтаряне на една и съща мисъл в ума, без да можем да се откъснем от този порочен кръг, със сигурност го поврежда и не след дълго води до нервно напрежение и раздразнителност, които правят невъзможна продължителната умствена работа.
Мисъл, която причинява мъка, се появява вследствие на някакъв страх, така както мисъл, която причинява удоволствие, веднага изниква под влиянието на любов.
Нищо не може да ни нарани, ако не сме го предизвикали, ако не сме създали предпоставката с нашата собствена минала воля и дейност.
Всички наши проблеми произлизат от това, че мислим за себе си като за отделни единици, като по този начин се въртим само около нашите собствени умствени оси, мислим само за собствените си интереси, цели, радости и мъки. Едни правят това по отношение на материалните неща в живота и те са най-недоволните от всички хора; те са, които грабят безспир от общите материални блага и безплезно ги трупат за себе си. Други постоянно гонят собствения си напредък във висшия живот – добри и ревностни хора, но също недоволни и неспокойни. Те се следят и се самоанализират непрекъснато: “Напредвам ли? Зная ли повече, отколкото знаех миналата година?” и т.н., умирайки от безпокойство за собствения си напредък, изпълнени с мисли единствено за нематериалната си печалба.
Даже в обикновения живот несебелюбивите, онези, които живеят за другите хора, са по-щастливи. Тези, които непрекъснато търсят щастието там, където не може да бъде открито, са вечно недоволни.
Колкото повече желаем, толкова повече стремежът към щастие (което всъщност е нещастие)расте.
Никой не бива да се опитва да налага волята си на друг човек, даже ако иска да му направи добро. Израстването не може да бъде подпомогнато от такъв род външни въздействия.
Ние въздействаме на околните, независимо дали искаме или не; единственият въпрос, който трябва да разрешим е дали да го правим за добро или за лошо, слабо или силно, безцелно или с определена цел. Ние не можем да избегнем мислите, докосващи се до нашия ум, но можем да изберем кои да приемем и кои да отхвърлим. Ние въздействаме и на нас ни се въздейства, но можем да въздействаме на другите за тяхно добро или зло, на нас може да ни въздейства доброто или злото наоколо. Тук се крие нашият избор, избор, който е много важен и за нас самите, и за света:
Избери добре; защото твят избор е кратък и все пак вечен!
От Ани Безант, „Мисловната сила“, изд. Мъдроструй
Снимка: wellcomecollection.org
