Защо онези, които гневът кара да се изчервяват, са по-малко опасни от тези, които пребледняват | Рене ДЕКАРТ

(Portrait of René Descartes, circa 1647-1649, Jan Baptist Weenix, The Centraal Museum)

Страстите на душата - Гняв

Външните белези на тази страст са различни в зависимост от различните темпераменти на лицата и разнообразието на другите страсти, които влизат в нейния състав или я съпътствуват. Така ние виждаме едни да пребледняват или да треперят, щом изпаднат в гняв, а други да се изчервяват или дори да плачат. Обикновено се смята, че трябва да се боим повече от гнева на ония, които пребледняват, отколкото от гнева на тези, които се изчервяват. Причината за това е, че когато хората не възнамеряват и не могат да си отмъстят другояче освен чрез израза на лицето си и с думи, те използуват цялата топлина и сила, с която разполагат още в самото начало на вълнението си, и поради това се изчервяват. Освен това понякога съжалението и жалостта, които изпитват към себе си, когато не могат да си отмъстят по друг начин, ги кара да плачат. Напротив, онези, които пазят силите си и решават да предприемат по-голямо отмъщение, изпадат в скръб при мисълта, че са принудени да сторят това от постъпката, която ги разгневява. Освен това понякога те изпитват и известен страх пред злините, които взетото от тях решение може да повлече, и затова отначало пребледняват, изстиват и се разтреперват. Но по-късно, щом пристъпят към изпълнение на отмъщението си, те се разгорещяват толкова повече, колкото по-хладни са били в началото, както например забелязваме, че трески, които започват със студ, се оказват обикновено най-силни.

Има два вида гняв; на първия най-много се поддават най-добрите хора

Това ни показва, че могат да се различат два вида гняв: първият се проявява много бързо и получава много ясен външен израз, но въпреки това няма големи последици и може лесно да се укроти; другият отначало не че се проявява тъй силно, но затова пък повече разяжда сърцето и има опасни последици. На първия вид най-много се поддават крайно добрите и любвеобилните хора. Защото този гняв не произлиза от дълбока омраза, но от бързо обхванало ги отвращение. За самите тях то идва изненадващо, защото са били склонни да си въобразяват, че всички неща трябва да стават по начин, считан от тях за най-добър, а внезапно се оказва другояче. Това ги удивлява и обижда, често дори без станалото да ги засяга лично, защото те изпитват голяма привързаност към ония, които обичат, и се интересуват за тях по същия начин, както за самите себе си. Така че онова, което за други би било само повод за възмущение, за тях става повод за гняв. И понеже тяхната склонност да обичат е причина в сърцето им да има много топлина и кръв, затова внезапно обхваналото ги отвращение изпраща в сърцето злъчка в такова количество, че това не може в началото да не предизвика една силна емоция. Тази емоция е обаче съвсем краткотрайна, тъй като силата на изненадата не се запазва, и веднага щом забележат, че разсърдилият ги повод не е трябвало да ги развълнува толкова, те се разкайват за това.

Слабите и низките души се отдават най-много на втория вид гняв

Другият вид гняв, в който преобладават омразата и тъгата, не се разкрива в началото тъй явно освен може би с това, че предизвиква пребледняване. Неговата сила обаче нараства малко по малко с раздвижването на горещото желание за мъст, възбудено в кръвта, която, смесена със злъчката, идваща към сърцето от долната част на черния дроб и далака, поражда в сърцето крайно рязка и парлива топлина. И както именно най-благородните души са най-признателни, така най-горделивите, най-низките и най-окаяните изпадат най-много във властта на тоя вид гняв. Това е така, защото обидите им изглеждат толкова по-големи, колкото гордостта им ги кара да имат по-високо мнение за себе си и също колкото по-високо те ценят благата, които заграбват, а ги ценят толкова повече, колкото по-слаба и по-низка е душата им, защото тия блага зависят от другите хора.

Благородството е лек срещу крайностите на гнева

Впрочем, макар че тази страст е полезна, защото ни дава сила да отхвърлим обидите, все пак няма друга страст, крайностите на която да трябва да избягваме по-усърдно. Внасяйки смут в съдната ни способност, тия крайности често ни карат да вършим грешки, за които после се разкайваме, а дори понякога ни пречат да отхвърлим обидите, както бихме могли да направим, ако бяхме по-малко развълнувани. Но тъй като нищо не възбужда гнева до такава степен, както гордостта, смятам, че благородството е най-добрият лек, който може да се намери срещу неговите крайности. Благородството ни кара да тачим твърде малко онези блага, които могат да ни бъдат отнети, и, напротив, да ценим високо свободата и пълното господство над себе си, което изгубваме, щом някой е в състояние да ни обиди. То ни кара да изпитваме само презрение или най-много възмущение към обидите, от които другите обикновено се засягат.

Избрано от: Страстите на душата, Рене Декарт, изд. „Наука и изкуство”
Изображение: Portrait of René Descartes, circa 1647-1649, Jan Baptist Weenix, The Centraal Museum, Utrecht, Netherlands, commons.wikimedia.org

138833 Преглеждания
В този ред на мисли