„Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият човек има.”
Зрялата връзка. Нуждаене и даване, обичане и имане
К. С. Люис е разделил любовта на тези два вида: „нуждаеща се любов" и „даряваща любов". Аврам Маслов също разделя любовта на тези два вида. Първия вид той нарича „дефицитна любов", а втората - „душевна любов". Разликата е важна и трябва да се разбере. „Нуждаещата се любов" или „дефицитната любов" зависи от другия човек. Тя всъщност не е истинска любов - тя е нужда. Ти използваш другия, използваш другия човек като средство. Експлоатираш го, манипулираш го, властваш над него. Но така другият човек бива принизен, почти унищожен. А и той върши съвсем същото. Той се опитва да те манипулира, да те управлява, да те притежава, да те използва. Крайно нелюбящо е да използваш друго човешко същество. Така че това само прилича на любов, но е фалшива монета. То обаче се случва с почти деветдесет и девет процента от хората, защото получаваш първия урок по любов още в детството.
Ражда се дете, то е зависимо от майката. Любовта му към майката е „дефицитна любов" - то има нужда от майката, не може да оцелее без нея. То обича майката, защото тя е неговият живот. Всъщност това не е в действителност любов - то би обичало всяка жена, всяка, която би го закриляла, всяка, която би му помагала да оцелее, всяка, която би осъществила нуждата му. Майката е нещо като храна, която то яде. Тя не е само млякото, което то получава от майката, но също и любовта - тя също е нужда. Милиони хора си остават деца през целия си живот, те никога не порастват. Те стават по-стари, но изобщо не израстват в умовете си; тяхната психология си остава малолетна, незряла. Те винаги имат нужда от любов, те копнеят за нея сякаш е храна.
Човек съзрява в момента, в който започне по-скоро да обича, отколкото да се нуждае. Когато започне да прелива, да споделя, когато започне да дава. Акцентът тук е напълно различен. В първия случай акцентът е върху това как да получиш повече. При втория случай той е върху това как да даваш повече и да даваш безусловно. Това е израстване, зрелост, идване в себе си. Зрелият човек дава. Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият човек има. Тогава любовта не е зависима. Тогава можеш да обичаш независимо от това дали другият човек обича или не. Тогава любовта вече не е взаимоотношение, а състояние.
Какво се случва, когато едно цвете цъфне в дълбоката гора, където никой не го оценява, никой не усеща аромата му, никой не минава край него и не го нарича „прекрасно", никой не вкусва от неговата красота, от неговата радост, където няма с кой да сподели - какво става с това цвете? Умира ли то? Страда ли? Паникьосва ли се? Самоубива ли се? То продължава да цъфти, просто си продължава да цъфти. За него няма разлика дали някой минава край него, или не, това е без значение. То продължава да пръска своя аромат по вятъра. Продължава да предлага радостта си на Бога, на всичкото. Когато съм сам, и тогава ще съм така любящ както и когато съм с вас. Не сте вие тези, които създавате любовта ми. Ако вие създавахте любовта ми, тогава естествено когато вас ви няма, и любовта ми няма да я има. Не вие изкарвате любовта ми навън, аз ви обсипвам с нея - това е даряваща любов, това е душевна любов.
Но аз не съм напълно съгласен с К. С. Люис и с Аврам Маслов. Първата разновидност, която те наричат „любов", не е любов, тя е нужда. Как може нуждата да бъде любов? Любовта е лукс. Тя е изобилие. Тя е да имаш толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него, поради което го споделяш. Тя е да имаш толкова много песни в сърцето си, че да трябва да ги пееш - дали някой ще ги чуе или не, е без значение. Ако никой не слуша, и тогава пак ще трябва да пееш своята песен, да танцуваш своя танц. Другият човек може да го приеме, може и да го пропусне - но що се отнася до теб, това е поток, това е преливане.
Реките не текат за вас, те текат независимо дали вас ви има или ви няма. Те не текат заради жаждата ви, не текат заради жадните ви ниви, те просто си текат там. Можеш да утолиш жаждата си, можеш и да пропуснеш - от теб зависи.
Когато зависиш от другия човек, винаги има нещастие. В момента, в който започнеш да зависиш, започваш да се чувстваш нещастен, защото зависимостта е робство. Тогава започваш да си отмъщаваш по разни фини начини, защото човекът, от който трябва да зависиш, придобива власт над теб. Никой не харесва някой да има власт над него, никой не обича да бъде зависим, защото зависимостта убива свободата. А любовта не може да разцъфти в зависимост - любовта е цвете на свободата, тя има нужда от пространство, от абсолютно пространство. Другият човек не трябва да се намесва в нея. Тя е много деликатна.
Когато зависиш, другият човек непременно ще властва над теб и ти ще се опитваш да властваш над него. Това е борбата, която се води между така наречените влюбени. Те са върховни врагове, в непрекъсната битка. Съпрузи и съпруги -какво правят те? Обичането е нещо много рядко - борбата е правило, любовта е изключение. И те във всеки момент се опитват да властват - да властват дори и чрез любовта. Ако съпругът помоли съпругата, тя отказва, не иска. Тя е голяма скръндза - дава, но много неохотно, иска да те накара да си въртиш опашката пред нея. А такъв е случаят и със съпруга. Когато съпругата има някаква нужда и го помоли, той й казва, че е уморен. Имал толкова много работа в службата, че наистина се е преработил, и би искал да отиде да спи.
Любовта се случва само когато си зрял. Ставаш способен да обичаш едва когато си израснал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане - душевна любов или даряваща любов, - тогава даваш без никакви условия. „Oаряващата любов" или „душевната любов" прелива от един зрял човек към друг поради изобилие. Тя залива човека. Ти я имаш и тя започва да се движи около теб точно както когато запалиш една лампа, лъчите започват да се разпръскват в тъмнината. Любовта е страничен продукт от човешката същност. Когато ти си, около теб има една аура на любов. Когато ти не си, няма такава аура около теб. А когато нямаш тази аура около себе си, молиш другия човек да ти я даде, ставаш просяк. И другият те моли да я дадеш на него или на нея. И сега двама просяци простират ръце един към друг, и двамата се надяват другият да я има... И естествено и двамата накрая се чувстват победени, и двамата се чувстват измамени.
Eдин незрял човек винаги се влюбва в друг незрял човек, защото само те могат да си разберат един другиму езика. Зрелият човек обича друг зрял човек. Незрелият човек обича незрял човек. Можеш да продължиш да сменяш своя съпруг или своята съпруга хиляда и един пъти, и все отново и отново ще попадаш на същия тип жена и същото нещастие ще се повтаря - в различни форми, но същото нещастие, почти същото. Можеш да смениш съпругата си, но ти не си се променил - кой тогава ще избере новата жена? Ти ще я избереш. Изборът ще дойде отново от твоята незрялост. И отново ще избереш същия тип жена.
Всъщност зрелият човек не пада в любовта („fall in love”, буквално „падам в любовта", англ.) - той се издига в любовта. Думата „падам" не е правилна. Само незрелите хора падат - те се спъват и падат в любовта. Някак си са успявали да останат на краката си. Вече не могат да стоят прави -намират някаква жена и край с тях, намират някакъв мъж и всичко свършва. Те винаги са били готови да паднат
Любовта, за да бъде наистина любов, трябва да бъде душевна любов, даряваща любов. Душевната любов означава състояние на любов - когато си пристигнал у дома, когато си познал себе си, тогава в душата ти, в твоето същество възниква любов. Тогава ароматът се разпространява и ти можеш да го даваш на други. Как да дадеш нещо, което нямаш? За да го даваш, първото основно изискване е да го имаш.
Избрано от: „За зрелостта”, Ошо, превод: Николай Тонев, изд. Гуторанов
Снимки: The Sannyas Wiki
