„Формулата ми за човешкото величие е Amor fati (Обичай съдбата), не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността.“

Защо съм толкова умен (фрагменти)

Отсъствието на всякаква самостоятелност, на инстинктивна самозащита, онова „присядване до всекиго“, липсата на дистанция – това са неща, които никога няма да си простя. Когато вече бях почти „на края“, от това, че бях почти на края, се замислих дълбоко за тази основна неразумност в живота ми – „идеализма“. Едва болестта ми върна разума.

… Тези дреболии – изхранване, местожителство, почивка, цялата каузистика на егоизма – са по-важни от всички други понятия, които приемахме за важни досега. Оттук нататък трябва да започнем да се учим отново. Онова, което до днес е обсебвало ума на човечеството, не са някакви реалности, а само представи или направо лъжи — лъжи, породени от злия инстинкт на болните, в най-дълбокия смисъл вредни натури – измислили понятията „бог“, „душа“, „добродетел“, „грях“, „отвъдно“, „истина“, „вечен живот“… Но в тия лъжи е търсена същината, величието на човешката природа, нейната „божественост“…

Всички въпроси, свързани с политиката, с обществения живот и строй, с възпитанието, са в основата си фалшифицирани чрез гореизброените понятия, така че най-вредните личности са смятани за велики, а „дребните“ неща, искам да кажа „основата“ на живота, са били презирани… Ако се сравня с хората, които досега са били смятани за първи, разликата ще бъде повече от очевидна. Аз изобщо не причислявам тези „първенци“ към човечеството – за мен те са негова противоположност, болни изроди, обладаващи отмъстителни инстинкти – те са просто неизличими антихора, които си отмъщават на живота… Аз бих желал да бъда тяхна антитеза – моята привилегия е, че притежавам всички признаци на здравия инстинкт. При мен не съществува никаква болнавост – не съм бил болен дори и в периода на най-тежка болест, напразно ще търсите у мен чертите на фанатизма. В нито един миг от живота ми няма да срещнете неумерено или патетично държане. Патосът на етюда не принадлежи на великото, онзи, който се нуждае от етюди, е фалшив… 

Бъдете предпазливи с всички живописни хора! Животът ми е бил най-лек тогава, когато е изисквал от мен най-трудни неща! Който ме е виждал през онази есен, когато вършех без почивка най-първостепенни неща, неотдаващи се другиму – той не би забелязал у мен напрежение, а по-скоро свежест, веселост. Никога храната не ми е била тъй вкусна и сънят – толкова здрав. Не познавам по-висше средство за разрешаване на важни задачи от играта – тя, като признак на величие, е извънредно важна предпоставка. Дори минималният натиск, принудата и лошото настроение не са присъщи на човека, те вредят на неговия труд, на творбите му!… 

Човек не трябва да има нерви… Да страдаш от самота не е естествен протест – лично аз много по-често съм бил сполетяван от „множеството“, от липсата на самота… Още в абсурдно ранна възраст, едва седемгодишен, вече знаех, че човешките слова не се отнасят за мен — но някой да ме е виждал унил по тая причина? И днес притежавам разбиране и търпение към всекиго, просто награждавам невежите, към никого не изпитвам високомерие или тайно презрение. Онзи, когото презирам, отгатва моето отношение – просто самото ми присъствие хвърля в ярост всичко, в чийто жили тече отровна кръв, самото ми съществуване го вбесява. Формулата ми за човешкото величие е amor fati (обичай съдбата), не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Не само трябва да се съгласиш, не само да изтърпиш необходимото – целият идеализъм е заблуда пред необходимостта – просто трябва да го обичаш…

От: „Ecce Homo. Как се става такъв, какъвто си“, Фридрих Ницше, ИК „Критика и Хуманизъм“
Снимка: Friedrich Nietzsche, circa 1875, bg.wikipedia.org