„Формулата ми за човешкото величие е Amor fati (Обичай съдбата), не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността.“
♥ Защо съм толкова умен (фрагменти)
Отсъствието на всякаква самостоятелност, на инстинктивна самозащита, онова „присядване до всекиго“, липсата на дистанция – това са неща, които никога няма да си простя. Когато вече бях почти „на края“, от това, че бях почти на края, се замислих дълбоко за тази основна неразумност в живота ми – „идеализма“. Едва болестта ми върна разума.
… Тези дреболии – изхранване, местожителство, почивка, цялата каузистика на егоизма – са по-важни от всички други понятия, които приемахме за важни досега. Оттук нататък трябва да започнем да се учим отново. Онова, което до днес е обсебвало ума на човечеството, не са някакви реалности, а само представи или направо лъжи – лъжи, породени от злия инстинкт на болните, в най-дълбокия смисъл вредни натури – измислили понятията „бог“, „душа“, „добродетел“, „грях“, „отвъдно“, „истина“, „вечен живот“… Но в тия лъжи е търсена същината, величието на човешката природа, нейната „божественост“…
Всички въпроси, свързани с политиката, с обществения живот и строй, с възпитанието, са в основата си фалшифицирани чрез гореизброените понятия, така че най-вредните личности са смятани за велики, а „дребните“ неща, искам да кажа „основата“ на живота, са били презирани… Ако се сравня с хората, които досега са били смятани за първи, разликата ще бъде повече от очевидна. Аз изобщо не причислявам тези „първенци“ към човечеството – за мен те са негова противоположност, болни изроди, обладаващи отмъстителни инстинкти – те са просто неизличими антихора, които си отмъщават на живота… Аз бих желал да бъда тяхна антитеза – моята привилегия е, че притежавам всички признаци на здравия инстинкт. При мен не съществува никаква болнавост – не съм бил болен дори и в периода на най-тежка болест, напразно ще търсите у мен чертите на фанатизма. В нито един миг от живота ми няма да срещнете неумерено или патетично държане. Патосът на етюда не принадлежи на великото, онзи, който се нуждае от етюди, е фалшив…
Бъдете предпазливи с всички живописни хора! Животът ми е бил най-лек тогава, когато е изисквал от мен най-трудни неща! Който ме е виждал през онази есен, когато вършех без почивка най-първостепенни неща, неотдаващи се другиму – той не би забелязал у мен напрежение, а по-скоро свежест, веселост. Никога храната не ми е била тъй вкусна и сънят – толкова здрав. Не познавам по-висше средство за разрешаване на важни задачи от играта – тя, като признак на величие, е извънредно важна предпоставка. Дори минималният натиск, принудата и лошото настроение не са присъщи на човека, те вредят на неговия труд, на творбите му!…
Човек не трябва да има нерви… Да страдаш от самота не е естествен протест – лично аз много по-често съм бил сполетяван от „множеството“, от липсата на самота… Още в абсурдно ранна възраст, едва седемгодишен, вече знаех, че човешките слова не се отнасят за мен — но някой да ме е виждал унил по тая причина? И днес притежавам разбиране и търпение към всекиго, просто награждавам невежите, към никого не изпитвам високомерие или тайно презрение. Онзи, когото презирам, отгатва моето отношение – просто самото ми присъствие хвърля в ярост всичко, в чийто жили тече отровна кръв, самото ми съществуване го вбесява. Формулата ми за човешкото величие е amor fati (обичай съдбата), не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Не само трябва да се съгласиш, не само да изтърпиш необходимото – целият идеализъм е заблуда пред необходимостта – просто трябва да го обичаш…
От: „Ecce Homo. Как се става такъв, какъвто си“, Фридрих Ницше, ИК „Критика и Хуманизъм“
Снимка: Friedrich Nietzsche, circa 1875, bg.wikipedia.org
