Чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, докато всъщност продължително умираме… ♥ Пиер ДАКО

(Waiting Room by Vincent van Gogh, 1882)

Голямото очакване…

В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разположението им, нито посоката, в която да търси изхода. Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо. „Информациите", които ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефонен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувствата не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората около вас (или сам на себе си), едва ли ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „много малко“. Несполуките са повече от успехите, спомняме си дребните радости, дребните шансове, дребните несгоди, по изключение някое кратко щастие. И все пак има и хора, определено доволни от себе си.

Какво сте направили досега в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях препятствията, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, но се въртях в кръг и често се връщах на изходната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко. Движех се опипом, призовавайки и същевременно отблъсквайки нещата, но воден от непреодолимото желание да се слея с всичко наоколо... (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето... (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се единствено на професията си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, после те си отидоха и сега се опитвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е твърде късно. (45-годишна жена)

- Опитах се да осъзная какво ми пречи да съм такъв, какъвто съм. (30-годишен мъж)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря щастие. (45-годишен мъж)

- Чаках да разбера. Чаках, чаках... Станах на 53 години и продължавам да чакам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че осъществявам мечтите си. Пътувах, опознавах света, но ето че сега съм сам. Разбрах, че ненужно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, но безуспешно. Понякога се отгатвах, но като през мъгла! (45-годишна жена)

- Разбрах колко е важно всяка част от съществото ми да се свърже с нещо по-голямо. Да принадлежиш на едно цяло и да се опитваш да откриеш неговия смисъл... (38-годишен мъж)

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, докато всъщност продължително умираме. Но какво очакваме и на какво се надяваме? Защо очакваното вечно ни се изплъзва? Нали то вече съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „на нещо друго“, толкова рядко се запълва?

Необходимият подход

Вярно е - с някои изключения, - че изграждаме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле сглобени части без видима връзка помежду им. И че се научаваме - може би защото е общоприето или от страх - да изтласкваме най-благодордните си усещания, интуиции, големите си емоции, себеизразяването си. Възвишената душа, на която са присъщи високи умствени и афективни добродетели, е нещо особено подозрително.

Изтласкванията също се обуславят от сивия възпитателен комплекс: училище, родители, общество, които рядко се стремят към „по-горното“. В резултат се появява страхът от успеха (докато страхът от провала е вече вкоренен в душите ни), от спокойното осъществяване на собствените ни способности, заплашени да бъдат унищожени от „средното ниво“. Така се затлачва достъпът до съществуващите у мнозина „други светове“, пред които „средният“ индивид презрително свива рамене. В унилата атмосфера, присъща на училището и на обществото, на умните, способните и творчески настроените нерядко лепват етикета на „смутители“ и „причинители на безредици“. Сред тях има и мними „лоши ученици“ с големи заложби, които могат да се реализират при условие, че успеят да извършат собствената си спокойна и тиха революция, да развият даденото им по рождение.

Понякога се питам дали пък точно тези душевни „особняци" не заслужават доверието на народите? И тъй като става дума за нормативно „равенство", ще цитирам ироничните разсъждалия на Жан-Фрасоа Ревел:

„Според поддръжниците на модерната педагогика причината за провала в учението е една-единствена: социалното неравенство. Хората са еднакво способни и надарени в количествено отношение. Разликите в училищния успех се дължат на социалната и културната им неравнопоставеност. В същото време се поражда илюзията и се утвърждава грешното схващане, че някои ученици имат по-добър успех, защото са по-умни или по-трудолюбиви, или имат по-добри преподаватели. Докато нещата не стоят така. В основата са социалната класа, икономическите привилегии, културните преимущества, осигурени от средата. Всичко, което става в училище, се дължи на извънучилищни фактори (...) Да делим учениците на „добри“ и „лоши“, да позволяваме на „добрите“ да придобиват повече знания и по-бързо от другите би означавало да поощряваме вярата в естественото неравенство и да награждаваме тези, които печелят от социалната несправедливост. Добрият ученик трябва да се придържа към нивото на лошия, което е справедливата средна величина."

Ненакърнимото ни ядро

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш собствен „архетип“, различен по жизненост и сила според индивида. Около него се организират личността и животът ни. Ние вярваме, че управляваме живота си, докато всъщност тъкмо този „архетип“ е „пътеводната звезда“, която насочва съдбата ни. Той е едновременно наш пулт за управление, информационна централа и радар. Той ни формира и информира, без да съзнаваме това.

В него се таи нашата свобода и „положителната ни разрушителност“ (обикновено думата „разрушителност" има отрицателно значение, докато тук, обратното, изразява възможно най-голямата вътрешна свобода, която може да бъде постигната. За нея ще стане дума в главата за психоанализата).

Но какво правим ние? Издигаме около архетипа си стени от адаптации, от компромиси с живота, от лъжеморал, от псевдовъзпитание - докато съществото ни се раз-дроби, докато обеднее напълно, докато ни погълнат вътрешните затвори. Затова голямата задача на психоанализата е да открие Архетипа, истинския „философски камък“ на личността.

Избрано от: „Психология и вътрешна свобода“, Пиер Дако, превод Румяна Гецова, изд. „Колибри“
Картина: Waiting Room by Vincent van Gogh, 1882; chinaoilpaintinggallery.com