Пътят, който води към радостта, е път на най-голяма скръб ~ Евгений ТРУБЕЦКОЙ

„В света, сътворен от Бога, най-висшето, най-доброто страда именно от това, че е висше, че е божествено!“

Видният руски философ и общественик княз Евгений Трубецкой (1863 ~ 1920) и фрагмент от книгата му „Смисълът на живота“.

(1863 ~ 1920)

Оправдание на страданието

Този положителен край на живота, който съставлява и неговия смисъл, е пълнота на радостта. Пътят обаче, който води към тази радост, е път на най-голяма скръб – това е кръстен път.

Тъкмо това е и най-парадоксалното в единственото възможно решение на въпроса за смисъла на живота, за което ние говорим. Не е случайно, че „юродството на кръста“ е служило винаги като камък за препъване и съблазън. Защо са тези нескончаеми редици от невероятни мъчения? Защо са тези изтезания, които с цялата си тежест се стоварват именно върху най-хубавото в света? Достоевски, който е изживял цялата дълбочина на съмненията, посочва като най-силно възражение против всяка вяра в смисъла на живота страданията на невинните младенци. Какво обаче означава отрицателната сила на този довод в сравнение със страданията на Богочовека? В света, сътворен от Бога, най-висшето, най-доброто страда именно от това, че е висше, че е божествено! Та нима тази мисъл, за страдащия и умиращ Бог, не е сама по себе си най-ярък и неопровержим довод против смисъла на света?!

Въпросът за страданията може да бъде решен окончателно само във връзка с въпроса за злото. А на въпроса как е възможно злото в света, изчерпателен отговор може да даде само учението за света като цяло. Затова засега нашият отговор може да бъде само предварителен и непълен.

Указание за единствено възможния отговор се заключава в думите на Евангелието: „… ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост. Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света“ (Иоан 16:20-21). На пръв поглед този отговор на Евангелието на въпроса за смисъла на страданията може да изглежда и неудовлетворителен. Та нима простият психологически факт на забравянето на страданията под влияние на другото – на силното впечатление от радостта – може да ни служи като достатъчно оправдание за страданието? Какво като човекът е забравил за него! Нима от това субективно забравяне то престава да е обективно нарушение на логиката на всемирния смисъл? Страданието може да бъде оправдано само доколкото между него и благия смисъл на живота има не само външна, но и вътрешна връзка, т. е. доколкото най-голямото страдание в живота се просветлява и озарява до дъно от цялата пълнота на световния смисъл.

Такава връзка съществува и в действителност: ние я познаваме в минутите на най-голямо духовно просветление и възторг. Тогава за нея свидетелстват изобилните сълзи на радостта: който не е страдал, само за него са недостъпни тези сълзи, които изразяват едновременно и пълнотата на преживяваното блаженство, и пълнотата на преживяната мъка. Неоспоримото свидетелство на всеки що-годе дълбок духовен опит ни говори, че и двете тези преживявания са неотделими едно от друго, така че блаженството е именно чудесно превръщане на страданията.

Обяснението на този факт може да бъде предоставено преди всичко от анализа на страданието като жизнено явление. Какво е това страданието? Усещане за пречка пред жизнения стремеж, за непълнота на живота и, накрая, за надигащото се унищожение на този живот: смъртта. Това и показва пряката, непосредствена връзка между страдание и смисъл, между страданието и блаженството. Световният смисъл е именно пълнота на живота, изпълваща със себе си всичко. Блаженството се заключава в притежаването на тази пълнота, а страданието се обуславя от нейното отсъствие. Светът страда именно от това, че не вмества в себе си божествения живот, от това, че той е откъснат от самия източник на живота и затова Христос, понасяйки на кръста цялата тежест на световното страдание, казва: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46).

Тези думи дават и най-точната формула на духовния смисъл на страданието: за да се издигнеш духом над житейската суета – към пълнотата на вечния смисъл и на вечния живот – трябва да усетиш с цялото си същество целия ужас на света, който е изоставен от Бога, цялата дълбочина на скръбта на разпятието. И да се приобщиш към подвига на съвършената жертва. В това горене на любящото сърце, което изцяло отдава себе си на Бога, трябва да се чувства непременно и дълбока скръб за злата безсмислица на света и болката на разрива с това призрачно изпълване на живота, което го води не към смисъл, а към нескончаема суета. Оттук скръбта и радостта са толкова тясно свързани помежду си в християнството. Няма го светлото Христово Възкресение без Страстната седмица. И от всички заблуждения на религиозното търсене едно от най-опасните и заедно с това – едно от най-разпространените, е това, което вярва във възможността да се достигне до блаженство покрай кръста.

Едно от най-великите препятствия, задържащи духовния подем, се заключава в това призрачно изпълване на живота, което дава житейското благополучие. Комфортът, удобството, ситостта и цялата измама на изчезващата, смъртна красота: ето елементите, от които е съставен пленителният мираж, приспиващ и парализиращ духовните сили. Колкото повече човекът е удовлетворен от тукашното, толкова по-малко той ще чувства влечение към отвъдпределното. Ето защо, за пробуждането са нужни тези страдания и бедствия, които разрушават илюзията за достигнат смисъл. Благополучието най-често води към груб житейски материализъм и обратно – духовният и особено религиозният подем обикновено се заражда сред тежки изпитания. Най-дълбоките откровения на световния смисъл се свързват с тези най-големи страдания, чрез които се пробужда и се закалява силата на духа.

От безпросветния мрак, който е обгърнал разпятието, от гръмотевиците и бурите се е родило висшето откровение на Духа. Не може и да съществува по-добро изражение за космическия смисъл на разпятието. Целият свят е изпълнен с жажда за Безусловния, одухотворен е от стремежа към един, безусловен център. За това свидетелства и законът за всемирното притегляне на телата и стремежът на всяка твар към пълнота на живота, и нашето човешко търсене на смисъл. Но ето че световният път е изминат докрай: нагоре, надолу, във всички страни. И в резултат – пълно, окончателно крушение на всяка надежда. Светът е изоставен от Бога; в него няма център, няма цел, няма смисъл. Бог е умрял на кръста, а това означава, че живата връзка на вселената се е разпаднала, защото го няма това, което е съобщавало единството на целия неин стремеж, няма го това, което е правело от нея единен космос. Оттук и тези надигнали се над света гръмотевици и тази буря, този вихър на всеобщото космическо разрушение. Земята се е потресла, камъните са се разпукали, слънцето е помръкнало, изведнъж са угаснали всички огньове, които освещават вселената. И вече няма нищо на светло, освен тази безпросветна тъма – нито Бог, нито човек, нито светът.

Попитали царете цар Давид Евсеевич, какво е написаното в тази Дълбинна книга:

От какво е започнал белият свят,
от какво са започнали ясните зори,
от какво е започнал младият светъл месец.
От какво са започнали многобройните звезди.
От какво е започнал дребният дъждец?
Отговаряше на това премъдрият цар Давид Евсеевич:
Ще ви кажа, братя, – не от прочетеното,
не от прочетеното, всичко ще ви кажа по памет.
Започна при нас белият свят от Христа Царя Небесния,
слънцето червено – от лицето Божие,
ясните зори – от Божиите облачения,
младият светъл месец – от гърдите Божии,
нощите тъмни – от думите Божии,
дребният дъждец – от сълзите Му, буйният вятър – от въздуха.

Ако се замислим над тази народна песен, ние ще разберем, че наивното граничи с гениалното. Защото същия този смисъл на живота, който е скрит от премъдрите и от разумните, тук на практика е открит за децата. Ние се съмняваме, търсим, мъчим се чрез нашето незнание и вечно се мятаме между страха и надеждата. А кристално ясният и детски чист възглед от Дълбинната книга точно знае защо светят слънцето и луната, от какво горят безбройните звезди на небето, защо въздиша вятърът и за какво промислят дълбоките нощни Божии думи.

Песента вижда вечното във временното и затова в съзерцаването на временното привнася настроение от „покоя на вечността“. В това предвкусване на разрешителния акорд – вече прозвучал във вечността и имащ да прозвучи още в края на времената – се заключава решението на нашата мъчителна тревога. Нашето чувство за живота отново става радостно. И тази радост никой и нищо няма да отнеме от нас – нито болест, нито страдание, нито крушение на земните ни надежди, нито надигащите се бури, нито дори тоталното разрушение на цялото световно благополучие и порядък. Защото тази наша земна хижа, която тук страда, разпада се, а може би и приближава към своята гибел, там – в нашата вечна родина – ние я виждаме събрана и възкръснала. И щом ние вярваме в онази родина, ние никога, при никакви условия не се отчайваме и в тази. Ние вярваме в просветляващия смисъл на страданията. Вярваме в тази красота, която ще се роди от тях и ще ни застави да забравим скръбта на тези предродилни мъки.

Колкото и ужасна и мъчителна да би могла да бъде наблюдаваната от нас картина на безсмислицата, ще помним, че – пред съда на вечната Истина – безсмислицата е само изчезваща сянка на смисъла. Но да вярваме не в сянката, а в светлината, за която е казано:

„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5).

Превод: Борис Маринов

* Трубецкой, Е. Н. „Мировая бессмыслица и мировой смысл“ – В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „Слово“
Източник със съкращения: dveri.bg
Снимка: ru.wikipedia.org

3426 Преглеждания