В съвестта самият Бог седи на трона на справедливостта ♥ Хазрат Инаят ХАН

„Човек, осъден от собствената си съвест, е по-нещастен, отколкото ако го осъди съд.“

(The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat Khan, 1920)

Съвест

Съвестта е продукт на ума, при това най-добрият. Тя е каймакът на умствената дейност. Но съвестта на човек, живеещ в дадена страна, може много да се отличава от съвестта на жител на друга, защото е съставена от други елементи. Например в древността съществували общества на разбойници, които считали себе си призвани да ограбват керваните, минаващи през тяхната територия. Моралът и принципите им били такива, че ако някоя жертвите се примолела: „Аз ще ви дам всичко, което имам, само ме пуснете“ – те отговаряли: „Не, ние искаме да видим твоята кръв“. Не пускали никого, без да му нанесат рани. Сякаш казвали: „Ние не приемаме никакви дарове от теб. Не сме бедни – ние сме разбойници. Нашият занаят ни кара да рискуваме живота си. Ние сме безстрашни и затова сме в правото си да правим всичко, което решим“. Такъв морал имали и някои пирати. Те вярвали, че техният занаят е добродетелен и ги превръща в крале. Едни и същи хора, когато са дребни, са грабители, но когато стават велики – са крале. Ето защо съвестта е нещо, което сами създаваме. В същото време обаче тя е най-прекрасното от всичко, което можем да създадем, както медът е най-хубавото, което пчелите могат да създадат. Красивите впечатления от живота, нежните мисли и чувства се натрупват в нас и създават нашата представа за хубаво и лошо. Ако вървим против съвестта си, това ни причинява дискомфорт. Щастието, утехата, мирът и спокойствието зависят от състоянието на нашата съвест.

Целият живот в този свят е основан на определени договорености и идеи, и съвестта се изгражда на тези основи. За да могат обичаите да се развият, те изискват някаква обкръжаваща среда. Те са причина за човешките различия и нито една от цивилизациите, дори най-развитата, не може да ги избегне. Прогресът на цивилизацията създава този род необходимост. Хората ги приемат без удоволствие, но все пак живеят в съответствие с определени съглашения. Човекът на изкуството е свободен от условности, защото живее в свой собствен свят и колкото по-велик е художникът, толкова повече това се проявява. Но обикновеният човек не може да живее сред обществото и да пренебрегва обичаите. Най-добрият начин да се разбере цивилизацията е чрез духовния път. Когато човек веднъж разбере духовния морал, няма нужда да изучава морала, създаден от човека. Щом човек започне да открива удоволствието и неудоволствието на Бога в чувствата на всеки човек, с когото общува не може да не стане по-изискан, каквито и да са обстоятелствата в живота му. Може да живее в колиба, а маниерите му да надминат всички обитатели на дворци. Нещо повече, щом човек започне да съди сам за своите постъпки, в природата му се развива справедливост и всичко, което направи, е справедливо и добро. Затова не му е необходимо да изучава много външните условности. Съществува суфийска концепция за Бога като Възлюбен. Ако се придържа към нея, към представата, че във всеки човек в голяма или малка степен присъства божият дух и тази концепция се практикува във всекидневния живот и се прилага във взаимоотношенията с другите, тогава човек ще започне да гледа на всички хора с онова преклонение и уважение, с онова внимание и искреност, което изпитва към Възлюбления, към Бога.

Ето как духовният живот учи човек да забелязва най-хубавото, което присъства в обичаите. Когато цивилизацията започне да се изгражда на духовни основания, а това непременно ще се случи, условностите в света ще придобият автентичност и значимост. Съвестта се ражда от фактите, а не от истината. А истината стои над всичко. Тя няма отношение към съвестта. Разбирането за истината е подобно на ручей, който се разширява и се превръща в океан, и тогава човек се издига на такова равнище на разбиране, че осъзнава – всичко е истинно и всичко е истина. Нищо не може да се прибави към абсолютната истина, а всичко останало е илюзорно. Ако се придържаме към тази гледна точка, нищо в света няма да ни се струва неправилно и нищо няма да ни се струва правилно. Ако приемаме правдата, задължени сме да приемем и неправдата. Теорията за относителността на Айнщайн е теория за онова, което индусите нарекли Майя – илюзия, създаваща относителност. Всичко съществува само дотолкова, доколкото се приема от нас. Ние признаваме това или онова за правилно, добро, прекрасно, и онова, което веднъж е било прието, става част от нашата природа – от нашия индивидуален „аз“. Ако не приемаме нещо, то не става. Грешката не е грешка, докато не я признаем за такава. Но ако я приемем за грешка тя става грешка. Може да се каже, че ние не винаги знаем, че нещо е грешка, но нима не можем да разберем за това по болезнените последствия? А това също е приемане на грешката.

Най-добрият начин да проверим живота, е винаги да използваме своята съвест като инструмент за тестване на всичко, което показва наличието на хармония или дисхармония. Но и във всеки човек също се извършва постоянно действие и реакция на съвестта. Причината за това е наличието на различни фази в развитието на човек. В една фаза той е по-малко мъдър; ако по-дълбоко се вгледа в себе си, мъдростта му ще се увеличи. Извършеното от него в една сфера той отрича в друга. На човек е необходимо толкова много да отхвърли и да победи в самия себе си, че действията и реакциите на съвестта стават в него дори без контакт с други хора.

Понякога в едно настроение човек може да бъде демон, а в друго – светец. Има време и настроения, когато човек е абсолютно безразсъден, има пориви към доброта и пориви към лошотия – такава е човешката природа. Затова не бива да се твърди, че в злия човек няма нищо добро, а в добрия — нищо зло. В най-голяма степен върху съвестта на човека влияят собствените му представи за добро и зло. Второ по значение влияние е представата за това в другите. Затова човек не е свободен. Положението със съвестта е както и с всичко останало. Приучена да царува в мислите, думите и постъпките на човека, тя става по-силна. Ако това не стане, тя отслабва и от контрольор се превръща в мъчение. Съвестта е присъща на цялото сърце, а сърцето се състои от разсъдък, мисли, памет и самото сърце. В своите дълбини сърцето е свързано с божествения Разум, тъй че в дълбочината на сърцето има по-голяма справедливост, отколкото на повърхността. Оттук произлизат интуицията, вдъхновението и знанията, – защото вътрешната светлина се разлива върху нашата лична концепция за нещата. Тогава двете части се сливат. В съвестта самият Бог седи на трона на справедливостта.

Човек, осъден от собствената си съвест, е по-нещастен, отколкото ако го осъди съд. Човекът, чиято съвест е чиста, може да бъде осъден на изгнание или затвор и пак да остане силен като лъв, макар и лъв в клетка, дори в клетката е възможно вътрешното усещане за щастие. Но ако съвестта на човека му внушава презрение към самия него, това е най-лошото наказание, по-тежко не може да произнесе нито един съд. Саади прекрасно го е изразил. Той вижда трона на Бога в съвестта и казва: „Позволи ми да призная единствено пред теб своите грешки, за да не ми се наложи да отида при някого в света да се унижавам“.

Ако чувстваме унижение, значи сме унижени. Това не зависи от човека, който ни унижава, зависи само от нас. Дори ако целият свят е уверен в обратното, неговата увереност нищо не значи, ако ние не чувстваме унижение. Ако умът не приема нещо за унижение, то не е такова за нас, независимо какво мисли светът. Ако дойдат хиляди хора и ни нарекат зли и безнравствени, няма да им повярваме, докато нашето сърце не ни подскаже, че са прави. Но щом сърцето каже: „Ти си зъл“ – хиляди хора могат да твърдят: „Ти си добър“ – за нас гласът на сърцето ще звучи по-високо. Ако ние сами сме се предали, никой не може да ни подкрепи. Разбира се, най-добре е да избягваме униженията и ако човек не е в състояние да го направи, става пациент, нуждаещ се от помощта на лекар. Необходим му е някой, достатъчно силен, за да му помогне. Нужен му е ръководещ ум, който да се грижи за него и да го изведе от това състояние. Ако човек става пациент, не може сам да излекува себе си напълно. Той е в състояние да направи много, но все пак се нуждае от лекар. Разбира се, когато чувството за унижение е проникнало в ума, то трябва да бъде прието като урок, като необходима отрова. Но отровата винаги си остава отрова. Онова, което е попаднало в ума, започва да расте. Затова трябва да се отдели оттам, оставим ли го, ще нарасне. Такива чувства като унижение, страх и съмнение ще нарастват в подсъзнанието, ще родят плодове и в определен момент човек ще ги осъзнае.

Из: „Мистични медитации“ (Учението на суфите), Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“, София, 2001
Снимка: The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat Khan, 1920, bg.m.wikipedia.org

5769 Преглеждания