♥ Нашето шизоидно общество и „болестите на смисъла“

„Когато нашият коефициент на духовност (КД) е нисък, ние се превръщаме в карикатури на самите себе си, а нашите емоции и емоционални шаблони – в карикатури на нормалните човешки реакции.“

За трите равнища на духовна отчужденост и търсенето на смисъл като висша форма на интелигентност, споделено от книгата на Дана Зохар и Иън Маршал „Духовна интелигентност“ (Изд. „Кибеа“)

(Two figures, 1904, Pablo Picasso)

~ Нашето шизоидно общество

Мнозина от нас живеят изолирани от смисъла в нещо, наподобяващо стъклена клетка. Възприемаме света като актьори, изпълняващи сценарий, който не одобряват напълно, и от немай къде играещи роля, която не разбират и не могат истински да почувстват. Както една бивша алкохоличка ми описа своята пристрастеност: „Сякаш бях във вакуум, в празнота, сякаш бях в мъртво място, в мъртво поле. Чувствах се откъсната от себе си, от хората около мен, от Бога.”

Всички герои в романите на Кафка притежават тези качества. В някак вкаменелия си живот те са сомнамбули на обществената сцена и неспособността им да разберат света и събитията има почти кошмарни размери. Литературата на XX век изобилства от такива свидетелства – „погнусата”, „отчуждението” и „неискреността” на Сартър, „болестта на смъртта” на Киркегор, „падението” на Хайдегер, „чужденецът” на Камю, дори „фалшивата съвест на буржоазията” на Маркс. Всички те описват откъснатост от Аза и другите. При душевно здрави хора това се приема за широко разпространен симптом на така нареченото „шизоидно” или „шизотипно” състояние.

Наричам обществото ни шизоидно, защото това състояние е широко разпространено и е тясно свързано с проблемите на смисъла и на интелигентния подход към смисъла. Повечето психиатри и психолози, които пишат за шизоидните личностни черти, отбелязват, че през XX век те са много по-разпространени, отколкото са били преди, така че са направо характерни за живота през този век.

Психологът от средата на XX век Роло Мей пише, че повечето търсещи помощта му пациенти страдали от шизоидни личностни разстройства. Според него, това е болестта на нашето време. Описвайки състоянието като „екзистенциален вакуум”, Виктор Франкъл го свързва с всепроникващото чувство на отегчение в нашата култура, особено сред младежта. „Едно неотдавнашно статистическо проучване, пише той, разкри, че 25 процента от моите европейски студенти показват някаква степен на екзистенциален вакуум. Сред американските ми студенти процентът вече не е 25, а 60.”

Социологическото изследване на Франкъл е проведено в края на 50-те години на XX век. Психологическите проучвания от края на 90-те години показват, че 60–70 процента от населението в развитите страни в някаква степен страдат от шизоидна дезориентация. Тук включваме огромния брой хора, търсещи помощта на семейния си лекар заради депресия, преумора, проблеми с храненето, стрес и пристрастености – „болестите на смисъла”. В други случаи тези оплаквания са признаци на още по-напреднало душевно заболяване. Ако вземем под внимание и връзката между стреса и болести като рака и сърдечно-съдовите заболявания, умственото/емоционалното разстройство е сред най-честите причини, поради която съвременният западен човек търси лекарска помощ. Като цяло, болестите на смисъла са много често срещани и сред хората, които са в затвора за престъпления, свързани с личностни проблеми.

В културно отношение ние полудяваме. Защо? В тази книга се поддържа твърдението, че причините са предимно духовни, че личната и колективната ни умствена нестабилност произтича от една особена форма на отчужденост. свързана с откъснатостта от центъра – откъснатост от смисъла, ценностите, мисията и перспективата, откъснатост от корените на причините за съществуването на човешкия род.

~ Трите равнища на духовна отчужденост

От Лотоса на Аза видяхме, че съществуват три основни равнища на Аза. Всички те играят своята роля за целостта на психиката. Затова отчуждението от обединяващия център може да възникне на всяко едно от тези равнища, осакатявайки ни духовно по различен начин.

В съвременната западноориентирана култура най-често срещаната форма на духовна осакатеност се дължи на факта, че твърде разрасналият се Его-пласт се е откъснал от средата и/или от центъра. Ние сме твърде рационални, твърде разсъдливи, твърде склонни към игри и пози. Ние сме твърде отчуждени от тялото и неговите енергии, твърде откъснати от собствените си мечти и дълбоките източници на въображението. Обикновено това води до забележим спад в емоционалната ни интелигентност. Отдаваме се на гняв, страх, алчност или завист. Неуравновесени сме и не можем да се справим с чуждата неуравновесеност. Но губим връзка и с духовния си интелект. Игрите и позите обикновено означават, че сме се хванали в капана на ролите и, следователно, сме принудени да живеем чрез някаква миниатюрна част от същността си. Макар че имаме потенциала да реализираме по не-що от всичките шест личностни типа, ние се придържаме към сценария само на един от тях: ставаме твърде отдадени на властта, твърде зависими от правилата, твърде обсебени от подробностите, напълно забравили бунта или каквото и да било.

Когато имаме висок КД (коефициент на духовност) и сме в контакт със своята цялост, нашата индивидуалност изразява по нещо от водача, твореца, интелектуалеца, алпиниста, грижовния родител и т. н. Въображението ни се активизира както от Марс, така и от Венера, както от Меркурий, така и от Сатурн. Ние носим в себе си мъжественото и женственото, нещо от детето и нещо от мъдреца. Когато нашият КД е нисък, ние се превръщаме в карикатури на самите себе си, а нашите емоции и емоционални шаблони – в карикатури на нормалните човешки реакции. Самите ни реакции са ограничени и фрагментарни.

При всеки от шестте основни личностни типа, които разгледахме в Его-равнището на Лотоса на Аза, има две нормални реакции на ситуациите или събитията и две болестни или фрагментарни реакции.

Конвенционалният личностен тип (секретарка, счетоводител, чиновник, компютърен оператор и т. н.) се разкъсва между нормалните реакции на родство с групата и отчуждеността от нея. Но когато Егото се откъсне от по-дълбоките пластове на средата и центъра, тези реакции могат да се изродят в сляпа лоялност към групата, от една страна, или в нарцистична загуба на интереса, от друга. И фанатизмът, в първия случай, и нарцисизмът – във втория, са духовно осакатени реакции.

Социалният личностен тип (учител, терапевт, съветник, мениджър и т. н.) се разкъсва между нормалните реакции на съпричастност или обич към хората и чувството на антипатия. И двете са нормални и съвсем здравословни при определени обстоятелства. Но когато Егото е откъснато от по-дълбоките пластове на Аза, съпричастността може да се превърне в мазохистична саможертва, а обикновената антипатия – в садизъм или социопатична неспособност да съчувстваш на другите. И пристрастеността, и социопатичността са духовно осакатени реакции.

Изследователският личностен тип (професионален интелектуалец, академик, учен, лекар и т. н.) има или нормални реакции на ангажираност с проблемите/ситуациите, или напротив – бяга от проблемите/ситуациите. Но при по-тежките случаи ангажираността може да се превърне в мания, а обикновеното бягство – в истерия, пълна потисна-тост или фобия спрямо нещо. Както манията, така и истерията (или фобията) са духовно осакатени реакции – с други думи, това са реакции на отчужденост.

Артистичният личностен тип (писател, поет, музикант, художник, дизайнер и т. н.) може да се колебае между нормалните реакции на празнуване, радостно чувство от постигнатото или създаденото, или оплаквания, тъжно чувство заради неосъществената цел. Но когато тези нормални реакции се откъснат от средата или от центъра на аза, радостното чувство може да се превърне в мания, в неуместно чувство за еуфория, нереалистична „приповдигнатост” или фалшиво усещане за реализация. Тъгата, от друга страна, може да отстъпи място на депресия, на прекомерна и понякога трагична невъзможност да намираш удоволствие или нещо добро в ситуацията, връзката или проекта. Маниакалната депресия, двете страни на тези болестни реакции, съществува в ненормално големи размери при артистичния тип личност. Това е духовно осакатено състояние, защото лишава човека от перспектива, контекст и, следователно – от цялостност.

Реалистичният личностен тип (шофьор, пилот, инженер, фермер и т. н.) обикновено се колебае между позитивната реакция – спонтанност, и негативната – срам. Но когато тези реакции станат фрагментарни, спонтанността може да се превърне в самоугаждане, а срамът да деградира в самоомраза. И двете осакатяват чувството за перспектива и цялостността на индивида. Те са духовно осакатени.

При предприемчивия личностен тип (политик, ръководител, полицай, войник и т. н.) положителната емоционална реакция се изразява в поемане на отговорност, лоялност към идеала, водаческа функция. Ако реакцията му е по-негативна, но все още в рамките на нормалното, той може да се чувства деморализирай и да се откаже от отговорността. Но когато Егото на този ориентиран към властта индивид се откъсне от по-дълбоките пластове, всички положителни лидерски качества могат да деградират в грандомания и злоупотреба с властта. По същия начин усещането за предателство може да дегенерира в опасната за здравето параноя и в чувството, че другите са те предали.

Ключовият фактор при болестните реакции е отчуждението спрямо дадена част от собствената същност, също като при двама скарани приятели. „Собствената същност” в действителност съдържа определен брой под-индивидуалности, както посочват почти всички психотерапевти – Егото, Супер-егото и Ида на Фройд, комплексите и архетиповете на Юнг и т. н.

Никой от нас не е напълно еднакъв на работа, сред близки приятели или на светско събиране, нито пък трябва да бъде. Мечтите ни представляват безкраен поток от още под-индивидуалности. Здравето означава да бъдеш в приятелски отношения с всички страни на своята същност, така че те да не си пречат, и да можеш свободно да преминаваш от една към друга, в зависимост от обстоятелствата.

Избрано от: „Духовна интелигентност“, Дана Зохар, Иън Маршал, превод Станислава Миланова, изд. „Кибеа“
Картина: Two figures, 1904, Pablo Picasso

5875 Преглеждания